Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
— Аз съм Боян от Земен.
Излязохме от Търнов и тръгнахме край потока Ксилифор, който се влива в Етъра. Когато врявата заглъхна, чух песента на водата. Взех да дишам дълбоко, свежият въздух прочисти ума ми. Вгледах се в придружителя си. Светеше луна. Човекът беше с лице на войник. Най-после между богомилите имаше не само овце, но и вълци. С вълците щях да се разбера.
Вкараха ме в някаква землянка. Гореше тънка вощеница с оскъден и треперлив пламък. Не можех добре да огледам хората пред мене.
Разказах им своята история — полуистина, полулъжа. Не бях изпратен с Пейре за книгата. Случайно пътувахме заедно, за взаимна изгода. Той ми е казал за Свещената книга и за срещата в сянката на кулата, когато съм се надвесил над него в предсмъртните му мигове. Меркит го е мислил за умрял. Преди това съм убил Меркит.
Те мълчаха. Сетих се, че не съм захвърлил посланието на папата до Борил. Те излязоха и ме оставиха сам. Вощеницата догоря, останах в мрак.
Що дирех в тази влажна землянка? Защо скочих в тъмната вода, дори без да зная има ли дъно?
4.
На сутринта влязоха двамина богомили, завързаха очите ми и ме поведоха нанякъде. Пътувахме дълго на кон и с каруца.
Когато махнаха превръзката от очите ми, стоях пред дедеца на всички богомили. Пред папата на богомилите или както го наричаха — антипапата. Най-напред коленичих, после се поколебах и се изправих. Исках да пристъпя и да целуна ръката му, но не можех.
Помислих си: „Доминиканеца не би могъл да изгори този човек.“ Дори да намереше сили да застане насреша му, ония с железните лица не биха пристъпили, за да докоснат мъжа срещу мене. А дали биха могли да го докоснат? Дали той имаше плът, или бе призрак? Целият светеше в бяла риза, с бяла коса и бяла брада.
Стояхме в пещера, но окачени бели платна заграждаха около нас тясна стая. Някъде високо висяха бели каменни висулки, едва осветени от сиянието на четири светилника. Погледнах ги, когато влязох, после ги забравих. На излизане пак вдигнах поглед към тях. Разбрах защо през целия разговор като че ли над мене висеше меч, окачен на паяжина — каменните остриета приличаха на мечове. Едва доловим лъх леко издуваше белите платна, бяхме като в платноход. Някъде капеше вода бавно и равномерно и мереше вечността.
Белият старец срещу мене ми каза:
— Ти не си Боян от Земен.
Изтръпнах. Знаех, че за пръв път в живота си няма да се защитавам, дори не можех да вдигна ръка срещу човека пред мене. Но той не ме попита кой съм. Попита ме:
— Защо тръгна с певеца Пейре? И му казах правдата:
— Исках да видя Свещената книга. Той ми каза:
— Ти не вярваш в книгата. Не можех да го лъжа.
— Не вярвам, че е написана от апостол Йоан. Старецът каза:
— Тя е написана от ръката на поп Богомил преди повече от двеста години. Но никой не може да каже дали поп Богомил не е бил апостол Йоан.
Тук всичко можеше да се каже и всичко можеше да се случи — в тази странна бяла стая, където се кръстосваха временното и нетрайното с вечното и непоклатимото, сред тия бели платнени стени, разлюлени като пламъка на свещите, но оградени от каменна планина.
Старецът още каза:
— Не биваше да убиваш Меркит. Не бива да вървиш във вечния кръговрат на злото.
Спомних си Боян от Земен, застанал срещу Доминиканеца. Той беше воин, ранен в битка, пленен в битка. Казах на дедеца:
— У нас се борим със злото с меч в ръка.
Чудно нещо, много пъти през годините съм сънувал тази първа среща с дедеца на всички богомили. Но не се сънувам в оная разлюляна платноходка, а в планина. Наоколо са върхове — пусти, мрачни, скалисти. От друг свят. Не се разбира дали е лято или зима. Има само голи камъни. Стоя на висока скала пред пропаст. От другата страна на пропастта се издига самотна остра скала като тънка кула. На върха стои дедецът като че ли сред облаците. Ивици мъгла от време на време прелитат пред него и го разтопяват. И неговата скала е по-висока от моята.
Когато изрекох думите за меча, старецът въздъхна и изведнъж слезе от задоблачните висини, където беше роден, за да се въплъти в обикновен човек. Той ми каза:
— Вие, албигойците, изпълвате сърцето ми със смут и тревога. При вас барони и графове — и дори един крал — станаха богомили.
Казах му, окрилен от мисълта, че насреща ми стои жив човек, а не същество от светлина.
— Нима богатият не може да прозре истината? Дедецът ми каза:
— Да, може, но в следващия ден не бива да е богат, а да раздаде имота си, както го направи търговецът от Лион, наречен Валдес. Ледът може да се допре до пламъка, но ще стане вода.
Казах му:
— Морето е необятно, защото прибира всички реки — и мътните.