Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Реших да взема гълъбите със себе си. Дали ако знаех какво ще се случи, бих ги взел със себе си?
ЧЕТВЪРТИЯТ ДЕН
1.
Стоях на кон на Света гора, над Царевград Търнов, и гледах града отгоре и отстрани. В ранното утро долината под краката ми бе пълна с мъгла, но изгря слънце и я стопи. Най-напред изплува златният кръст на царевецката катедрала, после се показаха зъберите на крепостта. Тъй полека-лека мъглата слизаше по стръмните хълбоци на скалистия полуостров и градът растеше из мъглата все по-висок и по-висок. Докато блеснаха зелените води на река Етър.
Усетих, че челюстите ме болят. Спомних си двете години пленничество в този град, когато от сутрин до вечер стисках зъби — и нощем стисках зъби, та челюстите непрестанно ме боляха.
И си мислех — някога, преди векове, на тази планина бе стоял цар-жрец, воин и магьосник. Затворил очи и почнал да си представя приказна крепост, несътворена от човешка ръка, недостъпна за враговете. Когато отворил очи — видял Търнов. Скалист полуостров с високи стръмни брегове, овенчан от каменни стени със стройни кули. Река, която го обикаля отвсякъде — ров, изкопан от богове — и която се извива, за да го опаше като змия, а после се извива към втория хълм — Трапезица. Към крепостта води тесен скалист ръб с пропасти от двете страни — и той пресечен от дълбок процеп. Не може такава крепост да бъде създадена по прищявка на естеството — тя бе зряла в човешки ум и човешка мечта.
В този град, излязъл от приказките, можеха да се случат неща, за които се разказва в приказките. Преди трийсет години, когато ромейският император обсаждал Търнов, едно овчарче по име Литовой, излязло от крепостта, а после се върнало и се оставило да бъде пленено от ромеите. И в бълнуването сред агонията си то издало, че е пратено с радостна вест към Търнов — идела войската на освободителите — българи и кумани, безбройни конници. Нямало никаква войска, тя живеела само в обезумялата от болка глава на детето, и в пълното му с безумна смелост сърце. Но аз срещнах в Константинопол зрели мъже, които бяха избягали изпод стените на Търнов, защото видели далечния облак от прах изпод копитата на войската на овчарчето и видели в облака да светят блясъци от оръжие. После през нощта, осветена от пожарищата на запалените обсадни машини, цялата ромейска войска се втурнала в луд бяг и изпотъпканите били повече, отколкото падналите от българските стрели.
Не зная — ако не стоях пред този град, пред този свят, създаден не само от човешки ръце, но и от човешки сънища и блянове, може би нямаше да сторя това, което сторих този ден. Когато исках лютнята от Пейре, през ума ми бе минала мисълта, че мога да се въплътя в мъртвия певец и да отида вместо него да поискам книгата. После отхвърлих тази мисъл като горещ въглен — оставаше само да ме накарат да пропея. Но не можех ли да отида като спътник на Пейре? Не можех ли в чашата на истината да налея отровата на лъжата?
Заклевам се — дори не помня в кой миг ми дойде на ум да взема името на загиналия албигоец Боян от Земен. Не помня кога името дойде при мене. Навярно името и образът на човека, който стоеше зад името, бяха живели скритом в ума и сърцето ми. Можеше да се случи българските богомили да го познават. Мнозина го бяха видели от стените на Лаверор. Но това име ме преследваше, та ме караше да преценявам сто пъти постъпката му и да го наричам ту герой, ту безумец, ту глупак.
Можех да отида при цар Борил и да му дам посланието на папа Инокентий. Борил вече знаеше за мене — бе изпратил Меркит да ме посрещне. Но аз реших да отида на срещата, на която чакаха Пейре, и реших да кажа, че съм Боян от Земен.
2.
Когато влязох в Търнов, оня град край река Етър, проснат в белите нозе на крепостта Царевец, попаднах в друг свят, който не познавах. Не бях виждал такъв Търнов.
Влязох в цирк, но цирк, построен в лудница. Тоя град приличаше на труп, облечен в ярки разкъсани одежди, яростно терзан от зверове и гложден от червеи, потънал в изпражнения и благовония. Оглуши ме адска врява, задушиха ме пушеци и огньове, потънах в пот от жегата. Край мене мина черковно шествие, което с мъка си пробиваше път по задръстените улици. Порази ме броят на свещениците, които изглеждаха поне като владици — блестяха сърмени одежди, корони, жезли. Крепостта и реката притискаха града, та къщите се катереха една върху друга, а по улиците трудно се разминаваха две натоварени магарета. Денят се случи голям черковен празник, та от околните градища и села беше надошъл хиляден народ. По хълмовете, които ограждаха града, димяха огньове и гъмжеше от хора, дошли да търгуват, да зяпат, да крадат.