Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
— Пейре, ако човешкият род се беше променил ей толкова — колкото един палец — от деня, в който Спасителят умря на кръста… Ето, ей толкова да беше станал по-добър. Ако… ако… Винаги — едната страна, другата страна. Но чия страна? И от двете страни има добри и лоши. И добрите са малко. Много малко. В какво да имам вяра?
Пейре веднага ми отвърна, сякаш вече бе чувал тези думи:
— Да имаш вяра означава да избираш. Да бъдеш свободен. А ти си роб на страстите си. Човек, който се продава, такъв може да бъде само от едната страна — откъм продажниците.
Препуснах напред. После обърнах коня си и се върнах. Пейре спря коня си и ме чакаше бледен и решителен. Казах му:
— Дай ми лютнята си.
Мислех, че не може да стане по-бледен. Но той побеля. Устните и очите му побеляха. Казах му:
— Трябва да отида на срещата с твоята лютня.
Той откъсна лютнята от гърдите си, както майката откъсва от себе си кърмаче, за да го поемат палачите. Разбрах, че се предава.
Стояхме един срещу друг, коленете ни се допираха. Някъде далеч иззад завой се показа Меркит. Обърнах своя кон, хванах поводите на коня на Пейре и сега яздехме стреме до стреме. Аз казах:
— Пейре, ти знаеш, че трябва да те убия. Той мълчеше. Казах му:
— Готов съм да ти повярвам, ако можеш да ме накараш да ти повярвам. Закълни се в най-святото за тебе, че няма да предупредиш богомилите с твоите гълъби. И довечера, когато спрем да нощуваме, ще възседнеш коня си и ще се върнеш в Константинопол.
Той мълчеше. Казах:
— Закълни се, че ако ме предадеш, десницата ти ще изсъхне и никога няма да докоснеш струни, че езикът ти ще залепне на небцето и ще онемееш.
Той каза — с непоносима болка и с отчаяна молба в гласа:
— Моля те — не богохулствай.
Мразех се. Защо се мъчех с мрачен присмех да намеря някаква прилика между пленените евреи на брега на реките на Вавилон и певеца Пейре? И те са били певци. Знаех, че въпреки всичките си клетви те накрая бяха пропели. Погледнах към Пейре. Съжалих го, съжалих себе си. Казах му:
— Пейре, борбата на албигойците е загубена. Повярвай ми. Вие можете да се борите с папата, но френският крал ще ви победи. Той иска Прованс и ще го има. Да, ако занесеш книгата, ти ще дадеш надежда на обречените. И заради книгата и заради тебе ще измрат още десетки хиляди храбри мъже. Пейре изрече с наведена глава:
— Защо да живеят като предатели… Казах му:
— Те не са предатели. И ти не си предател. Да отстъпиш пред жестоката правда не е предателство, а мъдрост.
Той все мълчеше. Дали не събираше сили да умре? Мислех, че съм го пречупил. Зъбите ме заболяха от стискане — и аз събирах сили. Пейре глухо изрече:
— Кълна се в пепелта на баща си, която се смеси с пепелта на дякона Жерар де ла Мот и с пепелта на още петнадесет албигойци в кладата под стените на Лавор. Няма да те предам на богомилите. Искам да живея.
Чух тропот от копита — като че ли почна да бие тревожно сърце. Меркит ни застигаше.
6.
Вечерта стигнахме село с крепост край него. Приеха ни в крепостта. Легнах си в някаква килия, смазан от умора и от теснотията на каменните стени. Посред нощ се вдигна врява, задрънчаха оръжия, тясното прозорче се освети от сиянието на факли. Излязох пред вратата — тя гледаше направо към вътрешен двор.
Меркит ми каза:
— Пейре е избягал. На утринта ще пратя хора подире му.
Легнах си отново. В най-черните мигове преди зазоряване изведнъж отворих очи. В килията беше тъмно. Усетих, че до мен притаено диша човек. Напипах дръжката на меча си, пъхнат под козинявата възглавница. Из мрака дойде тихият глас на Пейре:
— Анри, аз съм.
Той беше коленичил до ложето ми. Седнах и стъпалата ми замръзнаха върху каменните плочи на пода. Той прошепна:
— Върнах се…
Като че ли не разбрах, че се е върнал. Той каза:
— Трябваше да ти говоря. Казах му:
— Меркит е разбрал, че си избягал. Той попита:
— Колко дуката ти дава папата за Свещената книга? Отвърнах му:
— Пет хиляди.
Защо не му казах: „Ти знаеш.“ Още не бях се разбудил.
Той каза:
— Ние ще ти дадем петнайсет хиляди. Въздъхнах дълбоко. Той може би помисли, че се съмнявам. Рече ми:
— Преди да тръгна, епископ Бертран д’Ан Марти ми каза, че ако книгата падне в ръцете на папистите, мога да заплатя за нея петнайсет хиляди дуката. Чуй ме — можех да ти кажа петдесет хиляди, сто хиляди. Но петнайсет е цената, която можем да платим.
Отново въздъхнах:
— Пейре, Пейре. Петнайсет хиляди дуката… Ти сам каза — някога дали трийсет сребърника за самия Христос. Времената се менят, мени се и цената.