Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Той настойчиво говореше:
— Повярвай ми, имаме парите. Казах му:
— Този, който прекалено вярва, има малко разум. Или съвсем го няма. Фанатикът не е разумен.
Той помълча, сетне ми каза:
— Не те разбирам. Що искаш? Казах му:
— Не си разбрал. Аз не се продавам. Моята работа струва пет хиляди дуката. Не аз.
Той мълчеше. Стори ми се, че почвам да различавам в мрака някаква сянка. Той все така коленичеше пред мене като блудния син, който чака бащината благословия. Изрече тихо, но настойчиво, почти тържествено:
— Книгата трябва да се занесе в укрепения замък Бранкел… Ако замъкът е паднал, книгата да се занесе предразрушената черква на името на свети Назарий в Безие. Всяка неделя там ще чака сляп просяк с малко дете. Ще е наметнат с окъсан плащ на кръстоносец. Кръстът ще е разпран и закърпен с черен конец.
После Пейре тихо открехна вратата на килията. И се стопи в мрака.
7.
Отново съм заспал, все едно че не бях се събуждал. Може и да съм сънувал, че Пейре е идвал при мене. Дори не го видях, чувах само гласа му. Но не било съдено да си отспя. Когато на сутринта отворих очи, над мене се беше надвесил Меркит и ми подаваше пергамент. Каза ми:
— Това са признанията на трубадура Пейре. Станах, отидох до ъгъла на килията, където светеше на утринното слънце сребърна вода в дървено ведро. До ведрото бе изправена, опряна на стената, лютнята на Пейре. Изсипах вода върху главата си. Меркит ми каза:
— Пейре се върна. Хванахме го. Ето какво ми каза.
Поех пергамента. Седнах на ложето и видях, че дръжката на меча ми се подава изпод възглавницата. Казах на Меркит:
— Изтезавал си го. Той поклати глава.
— Не. Казах му как ще го изтезавам. За певците злото, което си въобразят, е по-страшно от истинското зло. Той проговори.
Погледнах пергамента. Там беше написано това, което вече знаех от посланието на гълъба. Попитах Меркит:
— Къде е Пейре? Той каза:
— Мъртъв е.
И видя нещо по моето лице, което го накара да заговори, сякаш молеше прошка:
— Той искаше да умре. Дадох му възможност да избяга. Той се остави да го убият. Мълчах. Меркит каза:
— Анри, той ми беше благодарен…
Измъкнах меча и го сложих на коленете си. Острието изсъска, когато се измъкваше от ножницата — тя остана затисната от възглавницата. С лявата ръка извадих от пояса си оня, другия пергамент, донесен от гълъба. Казах на Меркит:
— Ето тук е написано всичко, което ти е казал Пейре. Знаех го. Той не е предател.
Меркит повтори:
— Той искаше да умре.
Казах му:
— Меркит, ти говориш като Господ.
Той мълчеше. Казах му:
— Когато хвърляхме заровете, от едната страна беше моята смърт, от другата — моята свобода. Ти нищо не губеше. Ти искаш да си Бог. Ти си дал възможност на Пейре да избяга или да умре. Не си му дал възможност да се бори с тебе.
Той мълчеше. Казах му:
— Ако не беше последният от племето на Меркитите, щях да те убия.
Той проговори и каза:
— Имам деветима синове от три жени. Сега племето на Меркитите има десет мъже — деветимата мои синове и аз — десетият.
Искаше да се бием. Искаше да предизвика съдбата, да види нейното решение — дали трябва да остане жив той, когото някога тя бе избрала да живее измежду десетки хиляди Меркити. Или щях да живея аз, който сто пъти бях хвърлял щастливия жребий.
Бихме се. И аз го убих.
8.
Бавно огледах бедното наследство, което ми остави Пейре. Мършавата торба с оскъдно облекло реших да оставя в ръцете на първия просяк, коготосрещна. Лютнята ми трябваше. Лист пергамент с надраскани върху него стихове пъхнах под ризницата си до посланието на папата и съдбоносното писмо на гълъба.
Да, гълъбите… Разбира се, Пейре мъкнеше със себе си клетка с три гълъба. Клекнах пред тях и те възбудено взеха да препъхват човките си през преплетената върбова решетка. Гладни бяха. Стори ми се, че познах гълъба, който донесе писмото за срещата в сянката на кулата. Целият беше сив, с черен гердан около шията. Кълвеше палеца ми, но нежно и ласкаво като в оная тъй близка и тъй далечна утрин. Наистина можеше да бъде и същият гълъб — ако го пуснех, щеше да се върне в оня гълъбарник до пчелина. Не знаех къде бяха гнездата на другите два гълъба. Днес, сега бих могъл да разпозная и да нарека по име двайсет гълъба — дълги години дружах с гълъби.
Извадих отчупена пита хляб, която трябваше да изяде клетият Пейре. Сърцевината на хляба беше мека. Замислено търкалях залъци и правех малки хлебни топчета. Издигах длан пред гълъбите и те кълвяха топчетата. Сетне трогателно вдигаха глави към небето и протягаха шии, за да преглътнат. Не можех да ги пусна, щяха да се върнат без писма и веднага щяха да предизвикат тревога. Можех, разбира се, да откъсна главите им. Можех дори да ги опека за вечеря. Но — казвах си аз — гълъбите, както лютнята, принадлежат на Пейре. За другите еретици те бяха опознавателни знаци.