Светът на мъглите
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. Ликова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на мъглите». Краткое содержание книги:
Светът на мъглите е пристанище за хора извън закона, за престъпници и неудачници. От атаките на Империята планетата се пази със щит, изграден от могъщата сила на есперите, които са намерили тук нов подслон — неукротими и необуздани, но поне свободни.
— Мислиш ли, че ми е приятно да си служа с тези чудовищни средства? Нямам друг избор, Джейми. Останали са ни по-малко от половината компютри, а онези, неподвижните, са връзката между жизненоважни звена на пристанищната механика. Нуждаем се от тези хора, Джейми, космодрумът не може да функционира без тях.
— Това не оправдава ситуацията.
— Да. Не я оправдава.
Джейми внезапно се усмихна.
— Чуй ме, моля те. Накъде вървим всъщност?
— И аз самият се питам — изръмжа Стийл. — Какво мислиш за новата защитна система?
— Всичко е наред, ако ти харесва такъв отговор.
— Би трябвало да се чувстваш малко по-заинтересуван, Джейми. Онова оръдие е достатъчно мощно, за да пробие имперски брониран кръстосвач.
Джейми се засмя, настани се елегантно на крайчеца на бюрото на Стийл с кръстосани крака и лениво полюшна единия.
— Все още ли поставяш вярата си в технологията над хората, Джиджиън? Псионичният щит е защищавал Страната на мъглите в продължение на два века и никоя проклета машина не може да ни замени. Ние сме подобри и по-бързи от всяко оръдие, което си виждал.
Стийл простена театрално.
— Не и като теб, Джейми. Спорил съм по цели часове на тази тема с проклетия Съвет. — Внезапно той млъкна и се загледа мрачно в младия еспер. — Имах време за кратък разговор с дядо ти. Той е загрижен за теб.
— Той винаги е загрижен за мен.
— Обикновено от добри чувства. Да не си загазил пак, Джейми?
— Не повече от друг път.
— Джейми…
— Не се тревожи, Джиджиън. Зная какво правя. Дължа на някои пари, това е всичко. Вземам мерки да си изплатя дълговете.
Стийл намираше за добре да се въздържа, щом лицето на Джейми придобиеше ангелско изражение, а погледът му станеше мек и приятен. Джейми притежаваше някаква особена гордост. Забъркваше се в каши, а после трябваше да се измъква от тях. Ако бе някой друг, Стийл би го нарекъл въпрос на чест.
— И така, какво мога да сторя за теб, Джейми?
— Изглежда се нуждая от разрешението ти да напусна Центъра, понеже точно в този миг една доста очарователна блондинка ме очаква нетърпеливо да се поява при нея.
— Омъжена ли е?
— Откъде да знам?
— Мислех, че все още се срещаш с Мадълайн Скай; или са я арестували отново за кражба на техника?
Лицето на Джейми внезапно помръкна.
— Не мога да кажа. Няма да се срещам повече с нея.
— Но нали ти и тя…
— Вече не.
Стийл реши да не го разпитва повече, пък и не бе убеден, че проблемът наистина го вълнува. Животът му и без друго бе достатъчно комплициран, за да се интересува от непрестанните интриги в любовния живот на Джейми Роял.
— Добре — промърмори той накрая, усмихвайки се въпреки желанието си. — Ще наредя да те освободят по-рано. Предполагам, че ще можем да се справим и без теб.
Джейми се захили, изстреля едно „довиждане“ и се изниза от кабината, като внимателно затвори вратата след себе си. Стийл проследи наперената му, стремителна походка и унило поклати глава. Джейми нямаше, да се промени никога. Насочи отново вниманието си към командния монитор и остана дълго време спокоен, изучавайки забулената в мъгла грамада на звездния кораб „Гибелен огън“. След известно време се наведе и набра кода от клавиатурата пред себе си.
— Да, директоре?
— Свържете се с изследователката Топаз от градската стража и й съобщете… предайте й, че имаме нужда от нея.
Стийл въздъхна, без да изчака нареждането му да бъде потвърдено и потъна в стола си, като дебелите му ръце забарабаниха лениво по големия му корем. Изминали бяха почти три години, откакто не бе виждал Топаз; надявал се бе това време да продължи. От всички, които Бладхоук бе пратил по петите му, всъщност само Топаз бе успяла да се добере до нещо против него. Но със странен кораб с бегълци на главната писта и разрушителното оръдие, което все още инсталираха… Стийл се усмихна кисело. Каквото и да се говореше за нея, Топаз бе твърде находчива в намирането на отговори.
Стийл свали ръка от плешивината на темето си. „Тревожа се прекалено много — помисли си раздразнено той. — Карай я по-леко.“ Той пое чашката с неподсладено кафе и я изсърба до дъно. Кафето беше изстинало.
Топаз крачеше бавно из дневната, като ту вземаше разни неща, ту ги слагаше обратно на мястото им. Един пън тлееше в камината и пламъците му се извисиха за миг, преди дървото да се укроти. Искрящите езици пращяха силно в тишината. Единствената лампа разливаше мек, уютен блясък из стаята, ала въпреки това сенките бяха наситено черни. Топаз крачеше бавно сред вещите, сякаш търсеше разкъсаната нишка на своя живот, ала това не я успокояваше. Тя хвърли поглед към тапицираното кресло до огъня, но не седна в него. Все още бе твърде неспокойна, за да се разположи удобно. Стаята изглеждаше прекалено огромна и празна. Бяха живели с Майкъл Ган като съпрузи почти седем години и през цялото това време не се бяха разделяли, никога за повече от няколко дни, а това се случваше твърде рядко. Тя се взря в стола на Майкъл от другата страна на камината и осъзна шокирано, че той никога вече не ще седи там. Извърна безутешно поглед встрани, ала където и да погледнеше, всичко й напомняше за него.