Светът на мъглите
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. Ликова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на мъглите». Краткое содержание книги:
Светът на мъглите е пристанище за хора извън закона, за престъпници и неудачници. От атаките на Империята планетата се пази със щит, изграден от могъщата сила на есперите, които са намерили тук нов подслон — неукротими и необуздани, но поне свободни.
— Майкъл? Майкъл?
Отговор не последва. Бързо направи знак на стражите и те се пръснаха из околните улици и алеи, като крещяха високо името на сержанта. Не им се наложи да търсят дълго, за да го открият. Топаз съзря отговора, изписан върху лицето на стража, който дотича да й съобщи новината. Тя го последва по една тясна алея и се втренчи безмълвно в неподвижното тяло на своя съпруг. Майкъл Ган лежеше по лице в просмукания в кървави съсиреци сняг, все още с меч в ръка. Няколко стъпки по-нататък лежеше убитото куче. Тя коленичи до съпруга си с овладяно както винаги лице. Посегна към рамото му, обърна го към себе си и застина, щом видя прогорения отвор върху морскосиньото наметало. Вледеняващ и страшен гняв я завладя, когато осъзна, че не звяр е убил мъжа й. Бе стреляно в гърба на Майкъл Ган е енергиен пистолет.
„Има някой в мъглата, който ни наблюдава…“
Положи нежно ръка върху рамото на Майкъл Ган и го притисна.
— Почивай в мир, съпруже. Кълна се в сърцето и в честта си, че ще отмъстя за теб. Обещавам ти кръв и ужас, Майкъл, кръв и ужас за враговете ни.
Тя се спря за миг, сякаш очакваше той да повтори войнишката клетва след нея, но единственият звук в алеята бе далечното стенание на вятъра. Топаз погали Ган по рамото още веднъж, сякаш за да му се извини, че се разделя с него, после бавно се изправи на крака и напусна алеята, за да се присъедини мълчаливо към очакващите я стражи.
— Сержантът е мъртъв — съобщи тя тихо. — Закарайте го в дома му. Ще уведомя Съвета, че сме се справили с Дяволските кучета.
Гласът й бе спокоен и идеално овладян, сякаш бе изплакала всичките си сълзи или ги бе заключила дълбоко в себе си. Топаз бе изследовател.
ПЕТА ГЛАВА
„ГИБЕЛЕН ОГЪН“
Стийл въздъхна и отмести чашата си встрани. Както винаги бяха забравили захарта. Единадесет години бе директор на единственото пристанище в Света на мъглите, а все още не можеха да запомнят поръчката му да слагат захар в кафето му. Това дори не бе истинско кафе. Той се облегна назад на специално уплътнения стол и се огледа кисело наоколо. Клавиатури на компютри и екрани на монитори бяха пръснати навсякъде край него. По-малко от половината все още работеха. Масивното дървено бюро пред него бе затрупано с рапорти, разписания и сметки, ала в момента той не бе в състояние да събере сили да се заеме с тях. Чувстваше се уморен, вял и раздразнителен, а „Гибелен огън“ опъваше нервите му като глождещ до полуда зъбобол.
Около звукоизолирания му кабинет контролната кула на пристанището продължаваше да работи както обикновено. Винаги имаше да се прави нещо, за което не достигаше време, и всеки знаеше това. Технологията се износваше по-бързо, отколкото можеше да бъде възстановена, работата се натрупваше, докато крайните срокове непрекъснато се скъсяваха, а всяка година проклетите зимни вихрушки засипваха пистите с двуметров сняг. Командният център я караше както си знае и се молеше за по-добри времена.
Джиджиън Стийл се отпусна тежко на стола и задъвка замислено последното парче момици. Той се пресегна към контролното табло, вградено в бюрото му и набра кода. Екранът на командния монитор се освети и след миг завихрените цветове се оформиха в ясен образ. Забуленият в мъгла, извисяващ се като огромна стоманена грамада, настръхнал корпус на „Гибелен огън“ беше надвиснал над централната писта за приземяване; последният кораб от Таним, преди Имперската флота да унищожи живота на планетата. Столът на Стийл проскърца жалостиво, щом сто и двадесет килограмовото му тяло се размърда неспокойно върху него. Като пристанищен директор Стийл бе лично отговорен за всеки кораб, който се приземяваше на летището, а „Гибелен огън“ бе загадка. Стийл мразеше загадките. Той изгледа екрана навъсено и замислено се почеса по олисялото теме, сякаш за да събере мислите си. Като единствената оцеляла планета, която не бе подложена на строгите изисквания и правила на Империята, Светът на мъглите бе крайният пункт за отлъчените от нея — или си проправяш път към Пристанището на мъглите, или скалпът ти увисва безславно върху колана на ловеца като щедър дар. Обикновено, щом Желязната императрица отлъчеше от закона цяла планета, изникваха хиляди бегълци, които заминаваха за други светове. Странно, че не бе пристигнал и някой друг кораб.
Екранът затрептя и образът се разпадна на вихрени цветове. Стийл изруга уморено и стана. Приближи се бързо до командния монитор и стовари месестия си юмрук върху включвателя. Екранът отново затрептя и в следващия миг неохотно се избистри, за да покаже „Гибелен огън“. Стийл бавно поклати глава и се върна на мястото си. Колкото по-скоро се появеше споразумението върху бюрото му, толкова по-добре. Системите на командния център ставаха все по-импровизирани и по-лошо стъкмени и следователно не бе за учудване, че на тях можеше да се разчита все по-малко. Това дяволско място се разпадаше и нищо не можеше да го предотврати. Стийл взе последния бюлетин за контрабандата от бюрото си и разлисти хартията с отвращение. Типично. Той имаше нужда от кристали с памет и слънчеви енергийни конвертори, а какво му предлагаха контрабандистите? Абажури, тоалетни чинии и електрически печки. Стийл захвърли бюлетина и примижа за миг. Нямаше право да се оплаква. Контрабандистите рискуваха живота си всеки миг, когато нарушаваха блокадата на Империята; от тях следваше да се очаква да се концентрират само върху стоки, за които знаеха, че ще получат добра цена. Както и да е, дори и те повтаряха, че просяците не могат да избират.