Господарят Демон [bg]

Вратата отвори нисък, пълен мъж. Имаше светломургава, почти златиста кожа и съвсем леко издължени очи, не както при етнически чистите китайци.

— Кен Жао? — попитах любезно, макар да знаех отговора. — Дойдох да разговарям с вас и приятелите ви по един въпрос от взаимен интерес.

— От взаимен интерес? — повтори намръщено той. — Това тук е философска школа, а не пазар. Не ни интересуват вашите предложения.

— Става дума за неправомерно придобита собственост настоявах аз. — Позволете ми да разговарям с вашия господар Фу Ксиан, щом вие самият не сте в течение на нещата.

Този път наистина го засегнах. В продължение на няколко секунди на лицето му се четеше борба между възможностите да хлопне вратата в лицето ми или да извика Фу Ксиан и да остави решението на него. В крайна сметка избра нещо като компромис между двете.

— Почакайте тук — нареди неприветливо той.

Хич не ми се нравеше да бъда зарязан на прага като амбулантен търговец, но преди да реагирам, един глас прошепна в ухото ми:

— Сградата се охранява строго — предупреди ме Вис. Чувах я съвсем ясно, но когато погледнах към мястото, където се криеше, не видях нищо. — Ако влезеш вътре, а ние останем тук, няма да сме в състояние да ти помагаме.

— Тогава и вие ще влезете с нас — бе светкавичното ми решение. — Можете ли да го направите така, че да не ви забележат?

— Ще се опитаме — обеща Вис.

В този момент се върна и Кен Жао. Той ни махна пренебрежително с ръка да го последваме. Преглътнах и реших, че сега не е моментът да се заяждам. Озовахме се в просторно преддверие. Стените бяха боядисани в ярки цветове, от паната и гоблените ни гледаха изцъклени митични чудовища.

Още двама мъже ни очакваха вътре. Познах ги по описанията на Ли Пао. Високият бе По Шиан, издокаран с лъскава наметка на мандарин. Усъмних се, че заслужава всичките отличителни копчета върху миниатюрната шапчица, но сега не бе подходящото време за дърлене.

Фу Ксиан дори не се надигна от креслото, сякаш бе монарх, пред когото се явяваха смирени пратеници. Трудно бих го нарекъл красавец, имаше нещо жабешко в издутите му устни. В черните му очи се таеше злобна закана.

Този беше изпратил от облака светкавицата срещу мен. Той поне знаеше кой съм и арогантното му поведение не търпеше никакви извинения. Но трябваше да се въздържам, ако исках да си върна кучетата. Обещах си, че някой ден ще го науча на уважение.

— Имаме да обсъдим някои неща — произнесох с привидно спокойствие, загледан над главата на Фу Ксиан, където стояха пажовете му. — Ще ви оставя живи, ако не ми се пречкате.

Те се изсмяха презрително.

— Да не говориш сериозно? — подметна По Шиан.

— И още как. До момента нито един от двама ви не ме е оскърбил повече, отколкото бих могъл да преглътна. Тъй че, ако имам сметки за уреждане, те са с Фу Ксиан.

— Оставете го да си каже каквото му е на душата — прекъсна разговора ни Фу Ксиан, недоволен, че е бил пренебрегнат.