Господарят Демон [bg]

Добре, че ми хрумна да предложа на Ли Пао да поиграем на го. Започнахме да го правим често, така не само убивахме времето, но и имах възможност да размишлявам на спокойствие върху различни теми.

Девор също беше добър играч, стига да не е прекалил с алкохола. Помолих господаря Швейцледиц да разпространи слуха, че обичам да играя от време на време срещу известни суми и че доста често ги губя. Исках да проверя дали Девор ще посмее да се появи наоколо и дали ще захапе хвърлената въдица. Всичко зависеше от това колко пари са му нужни.

Нищо не се случи през следващите няколко седмици, докато една нощ Девор пристигна в кафенето, където се бяхме отбили с Вис. Изглеждаше във форма. Кожата му лъщеше като позлатена, крилата му приличаха на лебедови, но бяха покрити със зелени пера и се спускаха по гърба му чак до долу. Скосените му очи срещнаха равнодушно моите, бяха сребристи на цвят и напълно неразгадаеми.

— Добър вечер. Мога ли да седна при вас?

— Разбира се. Заповядай.

Известно време сърбахме кафе и си разменяхме любезности. Бях забравил колко забавен може да бъде.

— Наскоро дочух — подхвърли той с невинна усмивка, — че от време на време вземаш участие в срещи на го или маджонг, но само когато залозите са високи и се играе бързо.

Кимнах.

— Така е. Но от онова, което аз дочух, струва ми се, че двамата сме в различни категории. Ти си професионалист, докато аз играя за удоволствие.

— Е, не играем ли за удоволствие всички?

— Истина е. И все пак не мога да се причисля към професионалистите.

Той сви рамене.

— Границата е толкова тънка — произнесе философски. — Важното е да се забавляваш, а другото…

Кимнах отново.

— Трябва някой път да поиграем — предложи той.

— Защо не?

— Какво ще кажеш за идния четвъртък вечер? Ще бъда свободен.

— Хубаво. У вас или у нас?

— У вас. Обожавам тази бутилка.

— И твоята е много красива.

— Наложи се да я продам — призна свъсен той. — Преди известно време го бях закъсал.

— О! Съжалявам.

Той повдигна рамене.

— Подобни случки те учат да цениш и малкото, което притежаваш. Веднага щом си стъпя на краката, ще си взема друга.

Господи! Трябва да бе получил цяло съкровище за онази бутилка — дори и препродадена.

— И на кого я продаде?

— На един музей, отвъд границата, която някога наричаха Желязната завеса. Имали си богат спонсор, който бил готов на всякакви сделки. Увериха ме, че щял да се грижи добре за нея.

— Май наистина здравата си го бил закъсал.

Той кимна натъжено.

— На всеки се случва, предполагам, от време на време. Е, ще се срещнем ли отново идния четвъртък?

— Ами да. В началото на часа на Кучето5?

— Ммм. Добра идея.

Двамата с Вис го изпроводихме с погледи. Докато си посръбвахме от кафето, мина ми през ума, че се очертава интересна игра.