Камъкът на полуръста

Келбен доведе коня си, който бе оставил недалеч оттам, и ги поведе на юг.

Прекосиха възвишението, което предпазваше града от нападение от изток и което в най-високата си част се издигаше на повече от тридесет метра. В основата на скалата започваше градската стена и, макар че южната порта вече се виждаше, Келбен ги поведе встрани от града към една обрасла с трева могила, върху която растеше самотна върба.

Щом достигнаха малкото възвишение, от дървото скочи дребен мъж и нервно се заоглежда насам-натам. Дрехите му показваха, че не е просяк и неспокойното му държание, когато се приближиха до него, още повече затвърди подозрението на Дризт, че Келбен е много повече от онова, за което се представяше.

— А, Орлпар, толкова мило от твоя страна, че дойде — нехайно поздрави Келбен и Дризт и Уолфгар се спогледаха многозначително — дребничкият мъж надали бе имал голям избор дали да дойде или не.

— Добра среща — каза Орлпар, който очевидно бързаше да приключи с това, колкото се може по-скоро. — Осигурих им кораб. Донесе ли онова, което ми обеща?

— Кога? — попита Келбен.

— След една седмица. „Танцуващият сред вълните“ вдига котва след седмица.

Разтревожените погледи, които Дризт и Уолфгар си размениха, не убягнаха от вниманието на Келбен.

— Твърде късно — отвърна той. — Няма моряк в пристанището, който да не ти дължи услуга. Моите приятели не могат да чакат.

— Това отнема време! — възкликна Орлпар, но после, сякаш внезапно се бе сетил с кого разговаря, направи крачка назад и сведе поглед към земята.

— Твърде късно — спокойно повтори Келбен.

Орлпар се почеса, опитвайки се да измисли някакъв изход.

— Дюдермонт — каза той и вдигна обнадежден поглед към Келбен. — Капитан Дюдермонт тръгва със своя „Морски дух“ още тази нощ. Няма да намерите по-свестен човек от него, но не знам колко на юг се кани да отиде. Освен това цената ще е висока.

— Не бой се, малки приятелю — засмя се Келбен. — Предлагам ти невероятна замяна.

Орлпар му хвърли подозрителен поглед.

— Каза злато.

— Нещо по-добро от злато — отвърна Келбен. — Моите приятели са тръгнали от Дългата седловина само преди три дни, а конете им дори не са се изпотили.

— Коне? — сепна се Орлпар.

— Не, не самите жребци. Подковите им. Магически подкови, с които всеки кон става бърз като вятъра!

— Ама аз работя с моряци! — възпротиви се Орлпар. — Какво да ги правя тези подкови?

— Успокой се, Орлпар — меко каза Келбен и му смигна. — Нали не искаш да поставиш брат си в неудобно положение? Мисля, че все ще измислиш как да използваш подковите.

Орлпар си пое дълбоко дъх и се опита да прогони гнева си. Келбен очевидно го бе притиснал в ъгъла.

— Доведи двамата си приятели в „Герба на русалката“. Ще видя какво мога да направя — каза той и се запъти надолу по хълма към южната порта.

— Добре се справи с него — отбеляза Дризт.