Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Този млад мъж щеше да изпъква дори сред най-великите воини на Царствата.
— За първи път погледите на всички не са приковани върху мен — усмихна се Дризт.
— Свали си маската, елфе, та да престанат да ме зяпат! — рече Уолфгар, а лицето му почервеня от неочаквания прилив на кръв.
— Бих го направил, стига да не беше Риджис — отвърна Дризт и му смигна.
„Гербът на русалката“ по нищо не се отличаваше от останалите пивници, с които бе пълна тази част на града. От прозорците и вратата се носеха викове и наздравици, във въздуха тегнеше миризмата на вино и евтина бира. Пред вратата се бяха скупчили група нехранимайковци, бутаха се един друг и ругаеха мъжете, които само допреди миг бяха наричали приятели.
Дризт притеснено погледна към Уолфгар. Единствения път, когато се бе оказал на подобно място, в „Закривената сабя“ в Лускан, младият му приятел бе помел пивницата и половината й гости в една свада. Със своите непоклатими идеали, Уолфгар изобщо не бе на мястото си в безпринципния свят на градските кръчми.
В този миг Орлпар излезе от „Герба на русалката“ и сръчно си запроправя път през групата грубияни пред вратата.
— Дюдермонт е вътре — прошепна той с крайчеца на устата си, докато минаваше покрай Дризт и Уолфгар, давайки си вид, че изобщо не ги познава. — Висок, със синьо палто и руса брада.
Уолфгар се накани да каже нещо, ала Дризт, който добре разбираше желанието на Орлпар да запази всичко в тайна, му даде знак да го последва в кръчмата.
Двамата приятели продължиха напред необезпокоявани — нехранимайковците не само не ги спряха, ами дори се отдръпваха от пътя им, без да откъсват очи от Уолфгар.
— Бънго ще му даде да се разбере! — прошепна един от тях, когато двамата приятели влязоха в кръчмата.
— Ама гледката хич няма да е за изпускане! — изсмя се друг.
Този разговор не убягна от острия слух на елфа и той отново хвърли притеснен поглед на грамадния си приятел — исполинският му ръст винаги му навличаше подобни неприятности.
Отвътре „Гербът на русалката“ по нищо не се различаваше от всяка друга пристанищна кръчма. Въздухът бе наситен с дима на екзотичен тютюн и тежкия мирис на вкиснала бира. Неколцина пияни моряци хъркаха по масите или облегнати на стената, докато други се мотаеха напред-назад и разливаха чашите си върху останалите (често пъти далеч по-трезви) посетители, които от своя страна поваляха досадниците на земята. Уолфгар се зачуди колко ли от тях бяха изпуснали отплаването на своите кораби. Дали щяха да се наливат тук, докато не изхарчеха и последния си грош, само за да бъдат изритани след това на улицата — без пари, без работа и без подслон?
— За втори път виждам истинското лице на големия град — прошепна Уолфгар на Дризт, — и за втори път ме обзема болезнен копнеж по пътя!
— Копнееш за гоблини и дракони? — весело се засмя Дризт и го поведе към една празна маса близо до бара.
— Предпочитам ги пред сганта, която се събира тук — отбеляза Уолфгар.
Сервитьорката се появи още преди да успеят да седнат.
— Какво ще желаете? — рече тя разсеяно — отдавна бе изгубила интерес към посетителите, на които прислужваше.
— Вода — рязко отвърна варваринът.
— И вино — побърза да добави Дризт, а златната монета, която даде на жената, веднага изтри намръщеното изражение от лицето й.
— Това трябва да е Дюдермонт — Уолфгар посочи някакъв висок мъж, който се облягаше на бара и набързо пресече всякакви забележки от страна на елфа за това как се бе отнесъл със сервитьорката.
Дризт веднага се надигна от мястото си — най-добре бе да приключат с онова, за което бяха дошли, колкото се може по-бързо и да се махат от пивницата.
— Изчакай ме тук — каза той на Уолфгар.
Капитан Дюдермонт по нищо не приличаше на обичайните главорези и пияници, които се събираха в „Герба на русалката“. Висок и строен, той бе мъж с изискано държание, очевидно навикнал да се движи в обществото на благородници и фини дами. Ала и той, както всички капитани, които хвърляха котва край Града на бездънните води, прекарваше по-голямата част от времето си (и най-вече деня преди корабът му да отплува) в наглеждане на своите моряци, опитвайки се да предотврати тяхното нощуване в бездруго претъпканата градска тъмница.
Дризт успя да се промуши до бара и без да обръща внимание на любопитния поглед на кръчмаря, се настани до капитана.
— Имаме общ приятел — тихо рече той.
— Надали бих нарекъл Орлпар свой приятел — спокойно отвърна Дюдермонт. — Но виждам, че изобщо не е преувеличил, когато ми описа силата и ръста на твоя спътник.