Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Елфът не успя да довърши. Дюдермонт му посочи един ъгъл на стаята, където седнали в сенките, четирима мъже наблюдаваха задаващата се свада с безмълвен интерес.
— Пазителите — обясни капитанът. — Една битка сега ще струва на твоя приятел цяла нощ в градската тъмница, а пък аз не мога да си позволя да изгубя толкова време.
Дризт се огледа наоколо, търсейки някакъв изход от положението. Очите на всички бяха отправени към Уолфгар и нехранимайковците в нетърпеливо очакване на боя. Елфът разбра, че отиването му там сега най-вероятно щеше да възпламени страстите.
Бънго изпъчи огромния си корем на сантиметри от лицето на Уолфгар, така че младежът да може добре да огледа широкия му колан, осеян с десетки резки.
— За всеки, дето съм го победил — наперено заяви той. — Пък и да имам какво да правя докато си излежавам нощите в пандиза.
И като посочи един особено дълбок прорез близо до закопчалката, допълни:
— Този го убих. Ама как само му размазах кратуната! Пет нощи трябваше да излежа след това!
Уолфгар пусна масата. Перченето на дебелака изобщо не го бе впечатлило, но сега знаеше какво го очаква, ако се поддаде на гнева. А той не можеше да си позволи да изгуби и минута от ценното си време в тъмницата — трябваше да хване кораба.
— Кой знае, може пък да съм дошъл да видя точно теб — Уолфгар скръсти ръце на гърдите си се облегна назад.
— Ами виж го! — изръмжа един от нехранимайковците.
Бънго измери Уолфгар със злостен поглед.
— Дошъл си да се биеш, а?
— Не, не мисля така — спокойно отвърна Уолфгар. — Да се бия? Че аз съм само едно момче, тръгнало да види широкия бял свят!
Бънго не успя да прикрие объркването си. Огледа се около себе си, но приятелите му неразбиращо свиха рамене.
— Защо не седнеш? — предложи му Уолфгар, но той не помръдна.
Един от нехранимайковците зад варварина го ръгна в гърба и изръмжа:
— К’во търсиш тука?
Уолфгар с мъка се удържа да не строши мръсните пръсти на нахалника с един удар. Ала разумът му вече бе взел контрол над него и, без да обръща внимание на останалите, той се приведе към грамадния им главатар.
— Не съм дошъл да се бия, а само да гледам — тихо каза той. — Кой знае, може би някой ден ще бъда достоен да предизвикам човек като Бънго и, когато това стане, ще се върна, защото съм сигурен, че ти още ще си главатар тук. Ала се боя, че този ден няма да дойде скоро. Имам да уча още толкова много.
— Тогава защо си тук? — Бънго, изпълнен с нова самоувереност, заплашително се наведе над Уолфгар.
— Дойдох, за да се уча — отговори младежът. — Да се поуча от най-коравия боец в Града на бездънните води. Да видя какво представлява Бънго и как се оправя с неприятностите.
Бънго изпъна рамене и огледа приятелчетата си, които, изгарящи от желание за бой, се бяха привели напред, мъчейки се да доловят всяка дума на главатаря си и непознатия исполин. Лицето на Бънго се изкриви в онази беззъба усмивка, която обикновено се появяваше на устните му преди да разпердушини някой натрапник, и нехранимайковците затаиха дъх. И тогава техният герой потупа Уолфгар по рамото… така, както се потупва добър приятел.
Из цялата пивница се разнесоха сподавени възклицания, когато Бънго придърпа още един стол и седна да изпие по чашка с непознатия.
— Разкарайте се оттук! — сопна се той на своите приятелчета.
Разочаровани и объркани, те замърмориха недоволно, но започнаха да се разотиват — не смееха да не се подчинят на главатаря си.
Нехранимайкото, който стоеше зад Уолфгар, го ръгна още един път в гърба, после се присъедини към другарите си на бара.
— Мъдър ход — отбеляза Дюдермонт.
— И за двамата — съгласи се Дризт и успокоено се облегна на бара.
— Имате ли друга работа в града? — попита капитанът.
Елфът поклати глава.
— Не. Води ни към кораба. Боя се, че Градът на бездънните води може да ни докара само неприятности.
Ясното безоблачно небе бе обсипано с хиляди звезди. Те се протягаха от кадифеното си ложе, сякаш искаха да достигнат блещукащите светлинки на града и запалваха северния хоризонт. Уолфгар намери Дризт на горната палуба, унесен от безмълвното спокойствие на морето.
— Ще ми се да се върна някой ден — проговори Уолфгар, като видя, че приятелят му гледа назад, към отдалечаващия се град.
— За да си уредиш сметките с един пиян побойник и жалките му приятелчета — довърши Дризт вместо него.
Уолфгар се усмихна, но смехът му секна, когато елфът рязко се обърна към него.
— И защо? Да не би като го победиш да заемеш мястото му в „Герба на русалката“?
— Животът, който води, съвсем не е за завиждане — съгласи се Уолфгар и се засмя притеснено.