Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Само че Агата нямаше намерение да се раздели със съкровищата си толкова лесно — призракът, който се изправи срещу Дризт, когато той прескочи счупеното огледало бе съвсем истински, а не плод на магическа илюзия. Сиянието заблестя страховито, докато Дризт отбиваше ударите на обезумялата от гняв Агата.
Уолфгар се досети, че приятелят му се нуждае от него и успя да прогони свирепата ярост, която го заслепяваше и му пречеше да намери най-добрия начин да се спасят от опасността, в която се намираха. Той вдигна Щитозъб за нов удар и внимателно огледа стаята. Само че още не бе успял да прозре лабиринта от измамни образи, с който Агата защитаваше леговището си, и объркването от дузината елфи, които го заобикаляха и страхът да не нарани Дризт, възпряха ръката му.
Дризт танцуваше с невероятна лекота около освирепялото банши и полека-лека го изтласкваше към съкровищницата. На няколко пъти можеше да я прониже смъртоносно, ала не го направи — беше дал дума на селяните от Зайчев дол.
Най-после успя да заеме удобно положение. Сиянието подскочи напред и Агата — плюейки и проклинайки яростно — отстъпи назад, спъна се в поставката на счупеното огледало и падна в мрака отвъд него. Дризт се втурна към вратата.
Уолфгар видя как тъмнината поглъща Агата и останалите образи и по звука на яростното й ръмжене най-сетне успя да разгадае тайната на бърлогата й. Щитозъб се издигна над главата му, готов да нанесе смъртоносен удар.
— Да се махаме! — изкрещя Дризт, докато минаваше покрай него и го плесна с тъпата страна на ятагана си, за да му напомни за тяхната задача и за обещанието, което бяха дали.
Уолфгар се обърна към него, но пъргавият елф вече беше изчезнал в черната нощ. В следващия миг Агата отново беше на крака, стиснала юмруци и оголила зъби в яростна гримаса.
— Извинявай, че нахълтахме така — учтиво рече Уолфгар и се поклони ниско… достатъчно ниско, за да се промуши през вратата и да последва приятеля си навън, в закрилата на нощта.
С всички сили, които му бяха останали, младежът се затича към синкавия отблясък на Сиянието.
В този миг писъкът на Агата се разнесе за трети път и смъртоносната вълна се втурна след двамата приятели. Дризт вече бе успял да излезе извън обсега й, ала отровата застигна Уолфгар. Самодоволната му усмивка се стопи и той залитна напред.
Дризт се обърна, за да го хване, ала, напълно заслепен от отровата на писъка, младежът го събори на земята и се запрепъва напред.
Право към дънера на едно дърво.
Преди Дризт да успее да се изправи и да му се притече на помощ, Уолфгар вече беше на крака и тичаше надолу по пътеката, прекалено уплашен и засрамен, дори за да простене.
Зад тях Агата зави безпомощно.
Когато първият писък на Агата, понесен от нощния вятър, достигна до Зайчев дол, селяните разбраха, че Дризт и Уолфгар са намерили бърлогата й. Цялото селце, дори децата, бяха наизлезли пред къщите си и слушаха внимателно как още два писъка прорязват нощния въздух. А сега, за тяхна огромна почуда, откъм гората се разнесе протяжният, скръбен вой на призрака.
— Дотук беше с чужденците! — засмя се някой.
— Не — рече старицата, доловила едва забележимата промяна в гласа на Агата. — Стене, защото е загубила. Двамата са я победили! Надвили са я и са избягали!
Селяните замълчаха и се заслушаха в риданието на Агата. Скоро разбраха, че старицата е права и се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си.
— Как рекоха, че се казват? — попита някой.
— Уолфгар — отвърна друг. — И Дризт До’Урден. Чувал съм за тях и преди.
4
Градът на чудесата
Достигнаха главния път преди изгрев-слънце и продължиха на запад към морето и Града на бездънните води. Сега, когато бяха оставили посещението при Малкор и работата с Агата зад гърба си, двамата приятели отново насочиха мисълта си към пътя пред тях и опасността, която грозеше полуръста, ако не успееха да му се притекат на помощ. Жребците им, подпомагани от магическите подкови на Малкор, препускаха напред с трескава бързина и ги носеха покрай земи, които минаваха пред очите им като мъгляво петно.
Не спряха, когато зад тях се сипна зората, не спряха и когато слънцето се издигна високо в небето.
— Когато се качим на кораба и отплаваме на юг, ще можем да си почиваме колкото искаме — каза Дризт, макар че Уолфгар, който бе твърдо решен да измъкне Риджис от лапите на Ентрери, нямаше нужда от подканяне.
Спусна се нощ, а конете им все така препускаха. Най-сетне, когато слънцето за втори път изплува на хоризонта зад тях, двамата усетиха милувката на соления бриз и видяха високите кули на Града на бездънните води да се издигат в далечината пред тях. Двамата спряха върху високия хълм, който представляваше източната граница на прочутия Град на чудесата и се вгледаха надолу. Ако Уолфгар бе смаян, когато за първи път съзря Лускан, сега бе напълно поразен — Градът на бездънните води, перлата на Севера и най-голямото пристанище в целите Царства, беше десет пъти по-голям от Лускан. Изтегнал се лениво между крепостните стени, той се спускаше към брега на океана и сякаш нямаше край — докъдето стигаше погледа, се издигаха безброй високи покриви и островърхи кули.