Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Всички преимущества бяха на моя страна — обясни Келбен. — Братът на Орлпар е известен благородник в града. Това понякога му помага, но неведнъж се е оказвало и в негова вреда — винаги трябва да внимава да не посрами семейството си.
— Но стига сме говорили за това — продължи след малко той. — Оставете конете си при мен и тръгвайте към южната порта. Стражите ще ви покажат пътя до Пристанищната улица, а оттам съвсем лесно ще откриете „Герба на русалката“.
— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Уолфгар, докато слизаше от седлото.
— Имам друга работа — отвърна Келбен. — По-добре вървете сами. Не се безпокойте, Орлпар няма да посмее да ме излъже, а капитан Дюдермонт е почтен човек. Чужденците са нещо съвсем обичайно в Града на бездънните води, особено пък в „Герба на русалката“.
— Ала чужденци, които се движат заедно с Келбен, простия художник, могат да привлекат нежелано внимание — допълни Дризт шеговито.
Келбен се засмя, но не отвърна нищо.
Дризт скочи от седлото.
— Ще върнеш конете в Дълбоката седловина, нали? — попита той.
— Не се безпокойте.
— Благодарим ти, Келбен — рече Дризт. — Ти наистина ни помогна много.
Елфът замълча за миг, докато се взираше изпитателно в коня си.
— Трябва обаче да знаеш, че заклинанието, с което Малкор омагьоса подковите, няма да трае дълго. Орлпар няма да спечели нищо от тази сделка.
— Справедливостта винаги възтържествува — засмя се Келбен. — Орлпар е сключил не една и две нечестни сделки. Кой знае, може би това ще му е за урок — току-виж научил що е смирение и поеме по правия път.
— Кой знае — отвърна Дризт и се поклони, после двамата с Уолфгар поеха надолу по хълма.
— Бъдете нащрек, но не се поддавайте на гнева си — провикна се Келбен след тях. — Из пристанището шетат доста разбойници, но навсякъде е пълно със стражи. Не един и двама чужденци са прекарали първата си нощ тук в градската тъмница.
Той проследи двамата приятели с поглед и (също като Малкор) си припомни дните, когато сам бе бродил по света, в търсене на приключения.
— Ама как сплаши онзи човечец! — обади се Уолфгар, след като се увери, че Келбен не може да го чуе. — И това ми било обикновен художник!
— По-вероятно магьосник… могъщ магьосник — отвърна Дризт. — Задължени сме на Малкор — неговото влияние ни проправя път чак тук. Помни ми думите — онзи, който може да сплаши човек като Орлпар, не ще да е обикновен художник.
Уолфгар обърна поглед към могилата, ала Келбен и конете не се виждаха никъде. Дори и със своите ограничени познания за това изкуство варваринът разбра, че само магия можеше да пренесе Келбен и трите коня толкова бързо. Той се усмихна и поклати глава — светът не спираше да го изненадва с необичайните си обитатели.
Следвайки напътствията на стражите от южната порта, Дризт и Уолфгар скоро достигнаха Пристанищната улица — дълга алея, която се простираше по протежение на Бездънния пристан в южната част на града. Соленият въздух бе изпълнен с миризмата на риба, над главите им кряскаха чайки, а наоколо се шляеха моряци и търговци от всички краища на Царствата, някои заети с работа, но повечето дошли тук, за да си починат преди да се отправят на юг.
Пристанищната улица като че ли бе направена точно за такива веселби — на всеки ъгъл имаше пивница. За разлика от Лускан обаче, където господарите на града отдавна бяха дали улиците около пристанището на най-презряната и жалка градска измет, Пристанищната улица в Града на Бездънните води не беше в плен на злото. Градът на чудесата бе град на реда и закона и войници от редиците на Пазителите, прочутата градска стража, можеха да се видят навсякъде.
Цялото място гъмжеше от дръзки авантюристи, бойци, калени в десетки битки, за които оръжието се бе превърнало в неразделна част от тялото. Въпреки това, докато си проправяха път през тълпата, Дризт и Уолфгар усещаха погледите на всички, покрай които минаваха; не един и двама бяха онези, които се обръщаха след тях и ги следяха с очи. Дризт попипа маската си, уплашен да не би по някакъв начин тя да бе паднала, откривайки истинската му раса пред смаяните хора наоколо. Опасенията му бързо се разсеяха, когато видя, че ръката му все още е бяла като на Светъл елф.
Той се обърна към Уолфгар, за да се увери, че маската наистина е на лицето му, и замалко не се изсмя с глас, когато разбра, че не той бе приковал изумените погледи на тълпата. През последните няколко години двамата с Уолфгар бяха непрекъснато заедно и той отдавна бе свикнал с исполинската фигура на своя приятел. Висок два метра, с огромни мускули, които заякваха все повече с всяка изминала година, Уолфгар крачеше по улицата гордо изпъчен и цялото му същество излъчваше спокойна увереност в собствените сили. Щитозъб небрежно се поклащаше върху рамото му.