Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Тази Агата надали ще ни даде съкровищата си доброволно — напомни му Уолфгар.
Много скоро и последната бреза остана зад гърба им. Сега пред тях тъмнееха огромни дъбове, между които се виеше малка пътечка — оттук започваше Гората на вечната пролет.
— Пази тишина — прошепна Дризт, после издърпа Сиянието от ножницата си — синкавият светлик щеше да им показва пътя в мрака.
Дърветата сякаш се скупчиха още по-близо до тях; задушаващата тишина, която тегнеше във въздуха, ги караше да се стряскат от звука на собствените си стъпки. Дори Дризт, който бе прекарал векове в недрата на земята, усещаше как смазващата тежест на това най-мрачно кътче от Гората на вечната пролет го притиска и изцежда силите му. Из цялото място витаеше зло и дори да бяха имали някакви съмнения, сега и двамата приятели бяха сигурни — тук наистина живееше банши. Дризт извади тънка свещ и като я счупи надве, подаде едната половинка на Уолфгар.
— Запуши си ушите — почти беззвучно прошепна той и повтори думите на Малкор, — писъкът й носи смърт.
Не им беше трудно да следват пътя, въпреки гъстия мрак, в който тънеше всичко наоколо — с всеки изминал миг усещането за могъщо зло тегнеше все по-силно върху плещите им. Не бяха вървели много дълго, когато съзряха огън в далечината. Двамата приятели инстинктивно се снишиха към земята и тръгнаха натам.
Пред тях се издигаше нещо подобно на купол от клони — пещерата от дървета, в която живееше баншито. Единственото място, откъдето можеше да се влезе, бе малък отвор, през който едва можеше да пропълзи човек. Мисълта да влязат в осветената пещера на четири крака, изобщо не се понрави на двамата приятели. Уолфгар вдигна Щитозъб с намерението да пробие по-голяма врата и като даде знак на Дризт, смело закрачи към купола.
Дризт предпазливо го последва. Не му се вярваше, че Уолфгар ще успее да направи онова, което бе намислил — всяко същество, успяло да оцелее толкова дълго, със сигурност щеше да бъде подготвено да се справи с толкова очевидна заплаха. Ала и той нямаше по-добра идея, затова не каза нищо, само отстъпи крачка назад, когато Уолфгар вдигна чука над главата си.
Варваринът разкрачи широко крака, за да пази равновесие и си пое дълбоко дъх, после замахна с всичка сила. Куполът потрепери под страховития удар, разхвърчаха се трески, ала подозрението на Дризт се оправда — в мига, в който дървената обвивка на пещерата се строши, бойният чук се вряза в скрита мрежа. Преди Уолфгар да успее да дръпне оръжието си обратно, и той, и чукът се оказаха омотани от лепкави нишки.
Дризт видя как някаква сянка в осветената вътрешност на пещерата се размърда и разбра, че няма и миг за губене — приятелят му бе напълно беззащитен. Той се промуши под краката на Уолфгар и връхлетя в пещерата, размахвайки свирепо двата си ятагана във всички посоки. Почувства как Сиянието пробожда нещо безплътно и невидимо и разбра, че е пронизал същество от отвъдното. Ала, напълно замаян от рязката смяна на пълен мрак със заслепяваща светлина, за миг Дризт не успя да разбере къде точно се бе озовал. Все пак успя да се съвземе достатъчно, за да види как призракът побягва към сенките в другия край на пещерата. Елфът се претърколи до стената и като се облегна на нея за опора, успя да се изправи на крака и да пререже нишките, които сковаваха ръцете на Уолфгар.
И тогава се разнесе писъкът.
Със сила, която пронизваше до мозъка на костите, протяжният звук проряза крехката защита на восъчните парчета и хвърли покров от замайващ мрак върху двамата приятели, изцеждайки силите им. Дризт се свлече до стената, а Уолфгар, който най-сетне успя да се отскубне от лепкавата хватка на мрежата, политна назад и се строполи на земята.
Останал сам в бърлогата на чудовището, Дризт разбра, че сериозно е загазил. Той напрегна всичките си сили и се опита да се съсредоточи върху пламъците на огъня — трябваше да се пребори със замайването и острата болка в главата.
Ала вместо един, пред очите му заиграха пламъците на двадесетина огньове, светлини, които не можеше да прогони. Дризт знаеше, че е успял да се отърси от отровата на писъка и за миг не можа да разбере какво става.
Агата бе магическо създание и именно с магия — измамни огледални образи — бе защитила своя дом. Внезапно Дризт се видя обграден от двадесетина изкривени образи на отдавна умряла елфическа девойка. Върху костеливото лице бе опъната съсухрена кожа, в безцветните очи не проблясваше нито искрица живот.
Ала в измамния магически лабиринт тези празни дупки виждаха по-ясно и от най-зорките очи. Дризт бе сигурен, че Агата прекрасно знае къде точно се намира той. Призракът размаха ръце и по лицето му плъзна зловеща усмивка.