Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
— О, да — подвикна второто привидение, — придружител, до някоя от портите — скромна, мимолетна отговорност, но бихме били преблагодарни.
Апсалар изгледа двете същества и попита:
— Кой ви окова тук? И ми кажете истината, иначе няма да получите помощ от мен.
Телораст се поклони дълбоко, после сякаш се присви още по-ниско и чак след миг Апсалар осъзна, че раболепничи.
— Самата истина, не бихме лъгали за това. По-ясен спомен и по-почтено разказан няма да чуеш в никое селение. Беше господар на демони…
— Със седем глави! — намеси се другото и заклати глава в едва сдържана възбуда.
Телораст се сви.
— Седем глави ли? Седем ли бяха? Хм, може пък и да са били. Що не? Да, седем глави!
— И коя глава твърдеше, че е господарят? — попита Апсалар.
— Шестата!
— Втората!
Двете привидения се изгледаха с гняв, после Телораст вдигна кокалест пръст.
— Точно тъй! Шестата отдясно, втората отляво!
— О, добре — изтананика второто.
Апсалар се обърна към призрака.
— Името на твоята приятелка е Телораст — твоето какво е?
То трепна, закима и започна да се кланя угоднически, чак вдигаше облачета прах.
— Принц… Жестокия цар. Убиеца на Вси врази. Вдъхващия страх. Онзи, комуто се кланят. — Поколеба се, после продължи: — Принцеса Свенливка? Възлюблена от хиляда герои, все мъже с яки мишци и сурови лица, до един! — Трепна, замърмори под нос, почеса се по лицето. — Боен Главатар. Не, змей с двайсет и две глави, с девет крила и единайсет хиляди нокти. Само да мога…
Апсалар скръсти ръце.
— Името ти.
— Кърдъл.
— Кърдъл?
— Да, точно така.
— И стигнахме до тази жалка кончина — намеси се Телораст. — Трябваше уж да наблюдаваш пътя — изрично ти казах да наблюдаваш пътя…
— Наблюдавах го!
— Но не можа да видиш Хрътката Баран…
— Видях го Баран, само че наблюдавах пътя.
— Добре, добре — прекъсна ги с въздишка Апсалар. — Защо трябва да ви придружавам обаче? Дайте ми една причина, моля ви. Само една причина.
— Защото сме верни спътници — отвърна Телораст. — Ще останем до теб какъвто и ужасен край да те сполети.
— Ще пазим разкъсаното ти тяло за вечността — добави Кърдъл. — Или поне докато не намине някой друг…
— Стига да не е Господарят на бездната.
— Е, това си се подразбира, Телораст — рече Кърдъл. — Не го обичаме него.
— И Хрътките…
— Разбира се…
— И Сенкотрон, и Котильон, или някой Апториан, или някой от ония…
— Добре! — вресна Кърдъл.
— Ще ви придружа — каза Апсалар. — До някоя порта. Откъдето можете да напуснете това селение, след като явно това е желанието ви. Най-много да влезете през Портата на Гуглата, което ще е милост за всички освен за самия Качулат.
— Тя не ни харесва — простена Кърдъл.
— Не го казвай на глас това — сопна се Телораст. — Току-виж наистина го разбрала. Засега не е сигурна, а това е добре за нас, Кърдъл.
— Не била сигурна? Нямаш ли уши? Тя току-що ни обиди!
— Това не значи, че не ни харесва. Не е задължително. Подразнили сме я може би, но пък ние дразним всички. Или по-точно ти дразниш всички, Кърдъл. С неблагонадеждността си.
— Не е вярно, Телораст!
— Хайде — подкани ги Апсалар и тръгна към отсрещния портал. — Имам да свърша някои неща тази нощ.
— Ами тези тела? — попита Кърдъл.
— Ще си останат тук. — Обърна се към двете привидения. — Или идвате, или не. От вас зависи.
— Но ние ги обичахме тези тела…
— Спокойно, Кърдъл — рече с утешителен тон Телораст. — Ще си намерим други.
Апсалар тръгна към тесния проход.
Двата призрака заприпкаха след нея.
Дъното на коритото бе покрито с безумна плетеница от пукнатини — глинестите наноси на старото езеро се бяха спекли от десетилетия слънце и зной. Вятър и пясъци бяха излъскали повърхността тъй, че блестеше на лунната светлина като плочи сребро. Дълбок, хлътнал кладенец, обкръжен с нисък тухлен зид, бележеше най-дълбоката точка на езерото.
Съгледвачите на колоната на Леоман вече бяха стигнали до кладенеца, слезли бяха да го огледат, докато ядрото конни воини се изсипваше в пресъхналата котловина. Бурята бе отминала, в небето проблясваха звезди. Изтощените коне и изтощените бунтовници бавно напредваха през напуканата, нашарена като от гигантска паяжина твърд. Нощни пеперуди прехвърчаха над главите на конниците, въртяха се и кръжаха да избягат полетелите на лов гущери ризан, които се рееха сред тях като миниатюрни дракони. Несекваща война горе, накъсана от пукащи черупки и тънките металически смъртни писъци на нощните пеперуди.