101 далматинци
- Автор: Смит Доуди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «101 далматинци». Краткое содержание книги:
— Да, Понго — съгласи се тя, макар да знаеше, че не е в състояние вече кой знае колко да бяга.
Стигнаха първата къща. Понго тихо излая. В отговор не се чу кучешки лай.
Продължиха напред и скоро разбраха, че това не е истинско село, а просто няколко самотни къщи, повечето изоставени и полуразрушени. Като се изключи пушекът, който се виеше от един-два комина, нямаше друг признак на живот — поне докато стигнаха последната къща. Там на прозореца видяха малко момченце.
То също ги зърна и побърза да отвори вратата на къщата. В ръката си държеше дебела филия, намазана с масло, и сякаш им я протягаше.
— Спокойно, Мисис — предупреди Понго. — Да не го изплашим.
Те минаха през отворената порта и прекосиха покритата с плочи пътека, като махаха с опашки и гледаха с обич малкото момченце — а също и хляба с маслото. Детето безстрашно им се усмихваше и размахваше филията. И изведнъж, когато бяха само на два-три метра от него, то се наведе, взе един камък от земята и го метна по тях с всичка сила. Засмя се радостно, като видя, че камъкът улучи Понго, влезе в къщата и затръшна вратата.
В същия миг от вътрешността на къщата дочуха мъжки глас. Обърнаха се и хукнаха презглава към пътя, а оттам свърнаха в една нива.
— Боли ли те, Понго? — заплака Мисис, докато тичаха. Видя, че той куца. Спряха зад една купа сено. От Понговия крак течеше кръв — камъкът, изглежда, беше с остър ръб. Най-много го болеше обаче наранената кост и той трепереше от болка и гняв.
Мисис си беше изкарала ума, но внимаваше да не се издаде. Облиза раната и го зауспокоява с думите, че една добра почивка всичко ще оправи.
— Почивка ли? Че къде да починем? — попита Понго.
Мисис забеляза, че купата сено е направена доста небрежно, и като я разрови силно с лапа, възкликна:
— Виж, Понго! Ще се пъхнеш вътре и ще се стоплиш, а после и ще поспиш. Аз пък ще потърся храна и ще видиш, че ще намеря! Ще видиш! Първото срещнато куче ще ми помогне.
Докато говореше, тя успя да изрови голяма дупка в сеното. Понго я изгледа с въжделение, но не! Не можеше да я остави сама! Затова се изправи с мъка на крака, като се мръщеше от болка, и рече:
— Ще дойда с теб за храна. А онова дете ще го ухапя!
— Не, Понго, в никакъв случай! — ужасено извика Мисис. — Не забравяй, че то е просто едно малко човешко дете! А всички малки са жестоки, защото нищо не разбират — понякога и нашите кутрета ми причиняваха болка, защото не знаеха какво вършат. Няма по-голямо престъпление от това да ухапеш човешко същество. Не бива да допускаш онова глупаво жестоко дете да те вкарва в такъв грях! Болката и ядът ти ще преминат, но чувството за вина не ще те напусне!
Понго знаеше, че е права, пък и желанието да ухапе детето вече преминаваше.
— Но няма да те оставя да ходиш сама — настоя той.
— Тогава хайде и двамата да си отдъхнем за малко — хитро го запредумва Мисис. — Хайде, ела, тук има място и за двама ни.
И тя се пъхна в дупката.
— Първо трябва да намерим храна, иначе, като се събудим, няма да имаме сили да търсим — настоя Понго, но я последва в сеното.
— Подремни минутка-две, Понго, а аз ще вардя — уговаряше го Мисис.
Той повече нямаше сили да се съпротивлява. Сънят го споходи още докато си мислеше, че спори с нея.
Жена му изчака малко, после изпълзя навън и взе да дърпа сеното около него, за да го прикрие. Беше се разсънила, защото твърде силно се тревожеше. Дори глада си беше забравила.
Все пак знаеше много добре, че трябва да намери храна и за двамата, а нямаше представа по какъв начин, защото вече бе почти убедена, че наоколо няма кучета, от които да чака помощ. Като се престори обаче пред Понго на храбра, тя наистина усети как сърцето й се изпълва със смелост и дори опашката й вече не висеше безжизнено надолу.
Къщите със сламените покриви се виждаха откъм купата сено, а отзад забеляза и няколко кокошки. Може би около тях ще се въргалят сухи корички хляб, които би могла… хм, да вземе назаем. И тя се запъти натам.
Първата къща се оказа същата, където живееше момченцето. А то само беше в задния двор и я зяпаше втренчено! Този път държеше в ръка още по-голям комат хляб, намазан с масло и конфитюр, и хукна към нея, протегнало ръчичка.
„Може би този път наистина иска да ми го даде — помисли си Мисис. — Нищо чудно да съжалява, че удари Понго.“
И тя пристъпи към него с надежда в сърцето, макар и готова да се пази от камъни.
Детето я изчака съвсем да се приближи и тогава отново се наведе за камък. Този път обаче бе стъпило върху малка тревна площ и наблизо не се виждаше никакво камъче. Затова я замери с комата хляб. Замери я яростно, не игриво, но от това постъпката му не бе по-маловажна за Мисис. Тя ловко грабна комата и хукна да бяга.