101 далматинци
- Автор: Смит Доуди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «101 далматинци». Краткое содержание книги:
Най-сетне сър Чарлс се изправи сковано, добави още една цепеница към огъня, върна се в креслото и затвори очи. След малко вече спеше и тогава Шпаньолът покани Понго и Мисис да се приближат до огъня. Те се излегнаха на топло и заразглеждаха стария джентълмен. Лицето му беше цялото в дълбоки бръчки, а самите бръчки бяха някак си отпуснати, така че много им заприлича на стария Шпаньол — или може би Шпаньолът приличаше на сър Чарлс? Огънят осветяваше и двамата, а зад гърбовете им се виждаше огромният прозорец, син от здрача.
— Време е да си тръгваме — прошепна Понго на Мисис. Ала до огъня бе тъй топло, а и те така се бяха натъпкали с филии, че скоро потънаха в лек, много приятен сън.
Понго се събуди изведнъж стреснато. Беше му се сторило, че някой произнесе името му.
Огънят вече не гореше буйно, но въпреки това имаше достатъчно светлина и той видя, че старият джентълмен е буден и се накланя напред.
— Я, та това са Понго и неговата Мисис! — усмихнато промърмори той. — Виж ти! Каква приятна изненада!
Мисис също бе отворила очи.
— Не мърдайте и двамата — прошепна Шпаньолът.
— А ти виждаш ли ги? — продължи сър Чарлс, като сложи ръка върху главата на кучето си. — Ако ги виждаш, не се плаши. Нищо лошо няма да ти сторят. Ако бяха живи, много щяха да ти харесат. Чакай да помисля — май че умряха петдесет години преди да се родиш, ако не и повече. Бяха първите кучета, които срещнах в живота си. Често молех майка си да спрем каляската, за да се качат при нас — не можех да понеса да тичат подире ни. Така че в крайна сметка те се превърнаха в обикновени домашни кучета. Колко често са седели тук пред този огън. Хей, вие двамата! Щом като кучетата могат да се връщат оттам, защо не дойдохте по-рано?
Тогава Понго разбра, че сър Чарлс ги е взел за призраци. Спомни си, че мистър Душкинг го кръсти Понго, защото така са наричали най-често далматинските догове, които са тичали след каретите. Сър Чарлс ги беше взел двамата с Мисис за далматинците от своето детство.
— Може вината да е и моя — продължи старият джентълмен. — Никога не съм притежавал качествата, които в наше време наричат парапсихически. Говорят, че тази къща е пълна с призраци, но аз лично не съм видял нито един. Предполагам, че ми се привиждате, само защото вече съм наближил края — и крайно време беше. Напълно съм готов. Много се радвам, че и кучетата отиват там — винаги съм се надявал да е така. Предполагам, че тази новина те е зарадвала и теб, момчето ми — игриво подръпна той ушите на Шпаньола. — Виж ти, Понго и хубавата му женичка — след толкова години! Вече не мога да ви видя добре като едно време, но ще запомня това.
Огънят догаряше. Лицето на стария джентълмен вече почти не се забелязваше, но равното му дишане скоро им подсказа, че отново е заспал. Шпаньолът безшумно се надигна.
— Елате — прошепна той. — Джон скоро ще се върне, за да приготви вечерята. Доставихте голямо удоволствие на милия ми стар питомец. Дълбоко съм ви признателен.
Те се измъкнаха на пръсти, прекосиха просторното тъмно преддверие и се отправиха към кухнята, където Шпаньолът настоя още да похапнат.
— Само няколко хранителни бисквитки — когато Джон не си е вкъщи, кутията ми с бисквитите е винаги отворена.
После се напиха до насита с вода и Шпаньолът подробно обясни на Понго как да стигнат до Съфък. Обяснението му изобилстваше от думи като „ляво“ и „дясно“, така че Мисис не разбра нито дума. Старото куче забеляза разсеяния й поглед и попита закачливо:
— Е, коя е дясната ви лапа?
— Една от двете предни — умно отговори Мисис, а Понго и Шпаньолът се засмяха, както само мъжете умеят.
След това благодариха на Шпаньола и си взеха довиждане. Мисис каза, че винаги ще помни този ден.
— Аз също — усмихна й се Шпаньолът. — Ех, Понго, късметлия куче сте вие!
— Знам! — отвърна Понго и погледна жена си с гордост, И те тръгнаха на път.
След като потичаха известно време, Мисис се обърна към Понго и го попита с тревога:
— Как е кракът ти, Понго?
— Много по-добре. Ах, Мисис, ако знаеш колко ме е срам! Такава олелия вдигнах тази сутрин. Донякъде, защото бях ядосан. Болката е по-силна, когато те е яд. А ти си ми такава утеха, толкова си храбра!