101 далматинци
- Автор: Смит Доуди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «101 далматинци». Краткое содержание книги:
— Студено ли ти е, Мисис? — загрижено попита той.
— Не, Понго — отвърна тя и пак потрепери.
Спомни си колко много мирни нощи бе прекарала в своя собствен кош, в онези щастливи времена, когато едно куче можеше да заспи с мисълта за предстоящата закуска. Горката Мисис! Тя, разбира се, обичаше Понго, кутретата, Душкингови, лелите и милата Пердита — обичаше ги повече от всичко на света. Ала също така обичаше и житейските удобства. Никога преди домът не бе й се струвал тъй скъп, както в този момент, когато го оставяше, за да се впусне в опасния и непознат свят.
— На мен пък ми е студено — излъга той. — Но ей сега ще се стопля.
И като махна с опашка за довиждане на Пердита, той се затича бодро в тръс по улицата, опасваща парка Риджънтс. Мисис не изоставаше от него, но след последното прощално махване към Пердита опашката й тъжно увисна.
След няколко минути Понго пак попита:
— Постопли ли се, Мисис?
— Да, Понго — отвърна тя, без да спре да трепери. А и опашката й бе все така провесена надолу.
Понго разбра, че ако не я ободри, тя няма да е в състояние да се справи с трудностите, които ги чакат. Пък и той самият имаше нужда от насърчение. Затова заговори — за да вдъхне кураж и на двамата:
— Понякога си мисля, че доста сме се изнежили. Не че разглезването вреди на добрите кучета — стига да не му се поддават изцяло. Ако това стане, те се състаряват преждевременно. Не бива да губим вкус към приключението, не бива да забравяме волните си предци. (Тъкмо минаваха покрай зоологическата градина, която се намира в парка „Риджънтс“.) Вярно, че сме разтревожени за кутретата, но колкото сме по-съсипани, толкова по-трудно ще ни бъде да им се притечем на помощ. Трябва да сме храбри, дори весели, и най-важното, трябва да сме убедени, че ще успеем. Стопли ли се, Мисис?
— Да, Понго — отвърна треперещата, провесила опашка Мисис.
Сега прекосяваха моста, който извежда от булеварда край парка в квартал „Камдън Таун“.
— Да поспрем за малко — обади се Понго и се обърна да погледне назад. Не се задаваше никаква кола, никъде в прозорците не проблясваше светлина. Уличните лампи приличаха на стражи, охраняващи спящия парк.
— Мисли си за деня, когато ще се връщаме по този път, а подире ни ще припкат петнадесет кутрета — обърна се Понго към жена си.
— Ах, Понго, вярваш ли?
— Убеден съм. Постопли ли се, мила Мисис?
— Да, Понго. Този път наистина.
— Тогава напред към Съфък!
И когато хукнаха към моста, опашката на Мисис бе вирната също като неговата.
— Не я вири прекалено, мила — рече Понго. — Нека духът ни е висок, а не опашките.
Защото когато опашката на някой далматински дог е извита високо над гърба му, това се нарича „весела“ опашка и се смята за сериозен недостатък.
Мисис все още се смееше на тази шега, когато сърцето й внезапно се разтупка. Насреща им се задаваше полицай.
Понго веднага сви в една странична уличка и скоро бяха в безопасност, далеч от полицая. Ала още като го зърна, Мисис се сети за нещо.
— Ах, Понго, нарушаваме закона! — изстена тя. — Излезли сме без герданите си.
— И много добре сме направили — отвърна Понго. — Защото всеки може да сграбчи куче за гердана му. Виж, за палтото, ти много съжалявам — беше забелязал, че тя пак трепери — този път от страх при вида на полицая.
— Аз пък не съжалявам — храбро изрече Мисис. — Ако съм облечена в палто, как ще позная дали на кутретата им е студено? Те нали са без палтенца. Ах, Понго, как ще пропътуват целия път от Съфък в този студ? Ами ако завали сняг?
— Може би засега няма да пътуват — каза Понго.
Мисис го изгледа изненадано.
— Но нали трябва много бързо да си ги приберем — докато не ги е продал крадецът.
— Засега нищо няма да им се случи — натърти Понго на думата „засега“. Разбра, че е време да каже истината на жена си. — Хайде да си починем за минутка — предложи той и я поведе към един закътан вход. После внимателно заговори: — Скъпа Мисис, нашите деца не са откраднати от обикновен куче крадец. Не се плаши. Помни, че сме тръгнали да ги спасяваме. Откраднати са по нареждане на Злобара Де Мон — за да си направи от кожите им палто. Бъди храбра, Мисис!
Краката на Мисис се бяха подкосили и тя лежеше безжизнена на стъпалото, дишаше тежко, а в очите й се четеше неизразим ужас.
— Всичко ще е наред, мила — успокояваше я Понго. — Още няколко месеца ще са в безопасност. Прекалено малки са, за да бъдат… за да бъдат използвани за ушиване на палто.
Мисис потрепери. После с мъка се изправи на крака.
— Връщам се! — възкликна тя. — Ще се върна и ще разкъсам Злобара Де Мон на парченца!