101 далматинци
- Автор: Смит Доуди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «101 далматинци». Краткое содержание книги:
„Виж ти, мислеше си Мисис, то било просто малко човешко същество, което обича да хвърля разни неща. Родителите му би трябвало да му купят топка.“
Тя отнесе хляба при купата сено и го постави до носа на спящия си мъж. Дори не го беше близнала досега, но тук си позволи да отхапе едно залъче. Толкова беше вкусно, че апетитът й рязко се възвърна, ала тя остави целия къшей на Понго — да го намери до себе си, щом се събуди. Отново го затрупа със сено и изтича на пътя. Пред къщата на момченцето забеляза някакъв мъж, затова не посмя да намине отново при кокошките, а хукна в обратна посока.
Беше чудно хубава зимна утрин. Всяко стръкче трева бе посребрено от скреж и блестеше със светлината на току-що изгрялото слънце. Но Мисис бе твърде тревожна, за да се радва на тази красива гледка. Победоносното чувство, че е намерила хляб, вече отминаваше и в сърцето й отново нахлуха какви ли не страхове.
Ами ако Понго е сериозно наранен? Ами ако не е в състояние да продължи? Ами ако тя не успее да намери наблизо храна? Ако се отдалечеше, като нищо можеше да се изгуби. Тя се губеше дори в парка „Риджънтс“ — кажи-речи, всеки път, когато Душкингови се отвържеха от каишката. Те често се смееха, като я виждаха как застава неподвижна и ги търси с поглед като обезумяла. Ами ако не намери обратния път до Понго и той започне да я търси, без изобщо да я намери? Изгубено куче! Дори само думите звучаха ужасно.
Сигурна ли е, че ей сега може да се върне обратно при купата?
„Не е честно — каза си тя. — Не е честно, като съм толкова разтревожена, да усещам и глад.“
Защото й беше прималяло от глад — и от жажда. Опита се да поближе леда в една канавка, но той само й нарани езика, без да утоли жаждата й.
Тъкмо реши, че е по-добре да се връща, за да не изгуби купата сено, когато отпред й се появи тухлена арка, от която се излизаше на дълга, покрита с чакъл алея за леки коли. Мисис се ободри. Това можеше да бъде само входът за някоя голяма къща като онези, в които бяха отсядали с мисис Душкинг, когато и двете бяха моми. В такива къщи обикновено гъмжеше от кучета и имаше просторни кухни с изобилна храна. И тя радостно премина през арката.
Пред себе си не видя къща, защото алеята извиваше. Беше обрасла с бурени и сякаш бе безкрайна — Мисис взе да се съмнява, че изобщо ще я изведе пред някоя къща. Алеята ставаше все по-запустяла и неугледна, дори напомняше повече на горска пътека, а не на път към къща. Пък и много беше тихо — Мисис никога не се бе чувствала тъй сама.
Все по-изплашена, тя взе на бегом поредния завой и изведнъж пред нея се откри просторна ливада с къща в дъното.
Беше стара, построена от същите червеникави тухли, както и арката, с много малки прозорчета с ромбовидни стъкла и един огромен прозорец, който стигаше почти до покрива. Стъклата проблясваха на ранното утринно слънце и имаха весел и гостоприемен вид, ала никъде не се виждаше признак на живот.
„Празна е!“ — отчаяно си помисли Мисис.
Но не беше празна. От един отворен прозорец се подаваше Кокер шпаньол — целият черен, с изключение на муцуната, посивяла от напредналата му възраст.
— Добро утро — поздрави той най-любезно. — С какво мога да ви услужа, скъпа госпожо?
Препечени филийки с масло
Кокер шпаньолът учудващо бързо схвана цялата история, която Мисис му разказа, особено като се има предвид, че не бе чул нищо по Вечерния лай.
— От години не съм се вслушвал в него — призна си той. — Дори се съмнявам, че изобщо може да достигне до мен. Наоколо на километри разстояние няма никакво куче. Пък и точно привечер, по време на Лая, сър Чарлс има най-голяма нужда от мен, макар че всъщност съм му нужен по всяко време. Не съм дежурен сега, защото се къпе в банята.
Намираха се в просторната, покрита с каменни плочи кухня, където Шпаньолът бе вкарал Мисис, след като я покани да скочи през прозореца.
— Преди да продължите разказа си, ако обичате да закусите, млада госпожо — продължи той и я отведе при пълна с месо чиния.
— Но това е вашата закуска — възпротиви се Мисис, като се опитваше да не се издаде, че умира от глад.
— Нищо подобно. Това, ако искате да знаете, е вечерята ми. Нямах никакъв апетит, а и за закуска няма да съм гладен, макар че всеки момент ще ми я поднесат. Обичам да хапвам само следобед. Побързайте, миличка. Ако не го изядете, ще го изхвърлят.
Мисис се нахвърли лакомо върху месото, но още след първата хапка вдигна глава.
— Съпругът ми…