Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Точно така. Имам го някъде в кабинета. - Той направи малка пауза, драсна с нокът по рамката на вратата. - Може да я поканим на вечеря някой ден, това момиче винаги ми е харесвало...
- Тя е по-стара от мен!
- Е ти пък сега! По-голяма е с една-две години.
- Една или две години повече си е повече! Освен ако не смяташ обратното - засегна се Жозиан.
- Ама аз я знам от съвсем малка, Душко! По онова време косата й беше вързана на опашчици и си играеше с диаболото! Хлапачката израсна пред очите ми.
- Имаш право! Днес нещо съм много нервна. Не зная защо... Толкова ни е добре, Марсел, толкова ни е добре, страх ме е да не ни се случи нещо гадно, нещо мрачно и черно, някой черен гарван да не ни връхлети ненадейно...
- Няма, няма! Ние сме си заслужили щастието. Просто сега дойде нашият ред да празнуваме и да се веселим.
- И откога животът стана морален? Откога стана справедлив? Ти къде си го виждал това чудо?
Тя сложи ръка на главата на Марсел и се зае да му масажира черепа. Той се отпусна в ръцете й, потръпвайки от удоволствие.
- Още любов, Душко, още любов... Толкова те обичам, че съм готов да дам левия си тестис за теб.
- А защо левия?
- Левия за теб, десния за Младши...
Ирис се пресегна за огледалцето си. Ръката й опипваше плота на нощното шкафче, но напразно. Вбесена, тя се надигна и седна в леглото. Бяха й го откраднали. Вероятно от страх да не би да го счупи и да си среже вените. Ама за каква ме вземат тия? За някаква луда, която ще се накълца на парчета? А нима нямам право да сложа край на живота си? Защо ми отказват тази последна свобода? То пък един живот, какво ли още да чакам от него! Свърши на четирийсет и седем години и половина. Бръчките се задълбочават, еластичността на кожата се губи, мазнинките се трупат по разни места. Отначало не се забелязват, крият се, докато си свършат поразиите. После, след като са те окарикатурили тук и там, след като си се превърнала в отпусната и тресяща се плът, продължават необезпокоявано унищожителното си дело. Установявам го ден след ден. С малкото си огледалце проверявам свивката зад коляното, шпионирам тлъс-тините, които се ширят. Няма да успея да ги прогоня, ако лежа по цял ден. Скапвам се в това легло. Жлътнала съм като капеща вощеница. Виждам го в очите на лекарите. Не ме поглеждат. Говорят ми, сякаш съм градуирана мензура, която пълнят с лекарства. Вече не съм жена, превърнала съм се в лабораторна стъкленица - тя грабна чашата и я тресна в стената. - Искам да се огледам! - изрева. - Искам да се видя! Върнете ми огледалото!
То беше най-близкият й приятел и най-големият й враг. Отразяваше дълбокия променлив блясък на сините й очи или разкриваше някоя бръчка. Когато го обърнеше към прозореца, я подмладяваше, обливайки я в светлина, ако го насочеше към стената, й лепваше десет години отгоре.
- Огледалото ми! - кресна и заудря с ръце по чаршафа. - Огледалото ми или ще си прережа гърлото. Не съм болна, не съм луда, сестра ми ме предаде. Тази болест не можете да я излекувате.
Грабна супената лъжица, с която пиеше сиропа, обърса я с горния край на чаршафа и я обърна откъм гърба, за да се огледа. Видя единствено изкривеното си лице, сякаш нажилено от рояк пчели. Запокити я в стената.
Как стана така, че останах сама, без приятели, без съпруг, без дете, изолирана от света?
Жива ли съм всъщност?
Щом си сама, ти си нищо. Споменът за Кармен я опроверга, но тя го отхвърли, каза си: тя не влиза в сметката, тя винаги ме е обичала и ще ме обича. А пък и да си призная, Кармен ме отегчава. Верността ме отегчава, добродетелта ми тежи, тишината ме дразни. Искам шум, смях, шампанско, розови абажури, мъжки погледи, изпълнени с желание, приятелски клюки. Беранжер така и не дойде да ме види. Гузна е, затова си мълчи, когато говорят лошо за мен по време на изисканите парижки вечери, мълчи, докато й писне, и се провиква: „Колко сте злобни, горката Ирис не заслужава да гние в онази клиника, била е просто непредпазлива.“ Останалите крещят: „Непредпазлива? Колко си добра! Нечестна, ако искаме да сме точни! Направо нечестна!“ И понеже вече не се чувства обвързана от лоялността на приятелка, тя алчно продължава, наслаждава се на всяка дума, затъва все по-дълбоко в блатото на клюките: „Наистина не е постъпила добре. Ама никак!“ - и обезумяла се присъединява към хора на злословещите, сред които всяка по свой си начин добавя някой пореден недостатък на отсъстващата. „Така й се пада - тегли чертата най-устатата, - сега ще престане да ни мачка с презрението си, след като вече е никоя.“ Точка на надгробното слово и избор на поредната жертва.