Страната на хилядите желания
- Автор: Моруа Андре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Сталева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Страната на хилядите желания». Краткое содержание книги:
Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.
Само една тема бе в състояние да помрачи доброто настроение на лападундите: лошотията на тънкофините. Но човек можеше да ги извини, като видеше развалините след нашествието на тънкофините из цялата плодородна земя.
Въпреки справедливия си гняв повечето лападунди биха желали в бъдеще да живеят в мир и разбирателство със съседите си.
— Безспорно — казваха те, — тия тънкофини не можеш ги разбра: не обичат нито да ядат, нито да пият, нито да се смеят. Но все пак само защото два народа нямат еднакви вкусове, трябва ли да си изпращат взаимно парчета метал, които избухват, нараняват хората и пукат балоните.
Всички лападунди се надяваха, че мирната конференция в Лапафина скоро ще сложи край на споровете между двете страни.
— Но защо всъщност вие и тънкофините се биете от толкова време? — запита веднъж Едмон сина на господин дьо Лапдундан.
— Ах, толкова е глупаво, че не смея да ви го кажа. Работата е там, че ние сме съгласни с тънкофините, че остров Дундофин не трябва да принадлежи никому; би било опасно за тънкофините, ако е наш, но опасно и за нас, ако е техен. Само че тънкофините, макар да приемат да бъде независим; настояват той да се нарича Финодунд, а пък ние искаме да се нарича Дундофин.
— Че какво ви става от това?
— О, на мене нищо — отвърна младият Лапдундан, — но баща ми твърди, че честта на лападундите не им позволява да отстъпят по този пункт.
— И какво ще правите?
— Ами нали ви казах… Решено бе след един месец трима представители на лападундите да се срещнат на границата в град Лапафина с трима делегати на тънкофините и да се опитат да се разберат. Това се нарича конференция.
— Ние на Горната земя също имаме конференции… дори през цялото време… Имало е в Женева, в Генуа, Локарно, Хага, Лондон…
— А ние — в Лапафина.
— У нас е имало толкова много, че вече никой не ги изучава.
— Баща ми каза, че така и трябва — додаде Жак дьо Лапдундан. — Но това е първата ни конференция, а и тънкофините вземат всичко много сериозно.
Скоро принц дьо Лапдундан избра Едмон за свой секретар. В училище Едмон Дубъл беше винаги пръв по писане. Не мислеше, че някой ден това ще му послужи. Тази длъжност бе много приятна, защото благодарение на нея Едмон много скоро се запозна с най-видните личности в кралството: Великият готвач, Великият сладкар, Великият майстор на пури. Представиха го дори на крал Шкембан XXXII.
— Внимавайте — му каза преди това господин дьо Лапдундан, — трябва да го наричате „ваше величество“.
Но когато се озова пред краля, Едмон така се смая от шкембето му, че не можа да си припомни нито едно от предварително подготвените фрази и без да съзнава какво казва, изтърси:
— Нека, ваше величество, отвърна агнето…
За щастие кралят на лападундите беше добродушен като своите поданици и се разсмя от сърце. Той поговори пет минути с Едмон за горноземската кухня. Поръчвал понякога да му готвят по нея и обеща на Едмон да го покани някой ден на горноземски обед.
— Това ще ви припомни родния край — каза му добродушно той.
В същия миг в салона влезе един лападунд, облечен във великолепна червена униформа, обшита със злато. Гърдите му бяха отрупани с ордени. (Нужни бяха много медали, защото гърдите му бяха широки като пазарното площадче в някой малък френски град.)
Господин дьо Лапдундан, който стоеше зад Едмон, му прошепна:
— Това е нашият велик воин, маршал Дундан, граф Клечоградски.
— Добър ден, маршале — каза кралят. — Е, какво? Готвите ли се да заминавате за Лапафина?
— Не зная още дали ваше Величество ще ми окаже честта да ме изпрати там.
— И таз добра! — възкликна кралят. — Възможно ли е този, на когото дължим мира, да не участвува в мирните преговори! Нали една горноземска героиня — продължи той, като се обърна към Едмон, — бе казала: „Той участвуваше в мъките, редно е да участвува и в почестите!“.
— Да — потвърди Едмон и целият пламна. — Струва ми се, че Жана д’Арк е казала това.