Страната на хилядите желания
- Автор: Моруа Андре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Сталева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Страната на хилядите желания». Краткое содержание книги:
— Ето делото на оръдията на вражия флот… — каза господин Благофин.
Благодарение на него Тиери лесно мина митническия контрол. А той беше много строг за пътниците без паспорт. Мереха талията им, гръдната обиколка, теглеха ги и всички, които надвишаваха определеното за възрастта им тегло безмилостно биваха връщани. Като хвърли поглед на окачената таблица, Тиери видя, че на девет години трябва да тежи по-малко от двадесет и един килограма и гръдната му обиколка не трябва да надвишава петдесет и пет сантиметра. Той обаче беше тъничък като истински тънкофин и бе приет незабавно. Господин Благофин го отведе със себе си с влака от Финипорт до Клечоград. Влакът беше удобен, но, разбира се, много тесен, защото за четирима тънкофини беше необходимо толкова място, колкото за двама горноземци или само за един лападунд. Къщите по полето бяха пак кули, не толкова високи както във Финипорт, но много по-различни от френските селски къщи, защото стаите бяха винаги една над друга. Тополата като че ли бе любимо дърво на тънкофините, а хрътката — предпочитаното куче.
„Ах! — помисли си Тиери, гледайки малкия необикновен влак. — Колко щастлив щеше да бъде Едмон, ако беше тук, нали си колекционира вагончета от всички страни и всички модели.“
Но Едмон навярно беше много далеч. На Тиери още повече му домъчня за него, когато влакът забави ход и господин Благофин каза:
— Наближаваме Клечоград.
И наистина скоро видяха първите къщи на огромен град. Те бяха още по-високи от кулите на пристанището.
Шеста глава
Канцлерът Лапдундан
Когато пристигна в Лапапорт, Едмон беше не по-малко изненадан от Тиери при пристигането му във Финипорт. Къщите бяха кръгли и бузести, колкото източени и островърхи бяха на отсрещния бряг. Всички сгради в Лапапорт завършваха с куполи, кубета и бяха оградени с издути стени, които, както обясни господин дьо Лапдундан, били най-знаменитото изобретение на тукашните архитекти.
Благодарение на покровителството на канцлера Едмон лесно влезе в страната. Трябваше да изтърпи само една формалност: претеглянето. Беше десетгодишен. За да може да влезе в страната, трябваше да тежи над тридесет килограма, а той беше тридесет и две, така че всичко беше наред.
Едмон загуби дар слово, толкова бе очарован от това, което виждаше. Около него се движеха огромните лападунди, всички с радостно и едва ли не умилено изражение. По стените на подлеза, който водеше към влака, бяха монтирани красиви никелови кранчета, над които се четеше: какао, оранжада, бульон, пилешко мляко, хининово вино. До всяко кранче имаше картонени чаши и трябваше само да натиснеш един бутон, за да ги напълниш с желаната течност. Момиченца сновяха насам-натам и предлагаха огромни пасти. Един лападундски еклер бе голям колкото автомобилна гума, а курабията — колкото морски рак, но Едмон нямаше пари, пък и не смееше да се спира, защото не биваше да изостава от принц дьо Лапдундан.
Той неволно извика от удоволствие, когато забеляза влака. Гигантски влак! Разстоянието между релсите беше четири метра. Огромните вагони се издуваха извън линията. Господин дьо Лапдундан покани Едмон в собствения си вагон и го настани във великолепно самостоятелно купе, като му каза, че той самият ще работи в съседното. Така поне каза, но Едмон скоро чу хъркането му.
Дебел келнер влезе в купето и подаде на Едмон дълъг лист за ядене, украсен с чудни рисунки.
Едмон прочете:
Той прекъсна четенето и попита:
— На колко ястия имам право?
— На всички, естествено — отвърна келнерът изненадан.
Едмон яде чак до Лапабург. През прозореца той се любуваше на ливадите, по които спяха огромни говеда. Страшно му харесаха тумбестите къщи на фермерите лападунди. А пък топките явно бяха любимата игра на лападунчетата. Виждаха се навсякъде. Край Лапабург цялото небе беше осеяно с тях. Повечето бяха светещи. А прозорците на издутите къщи под тях също бяха осветени. Възхитително!
„Няма как — помисли си Едмон, — ще обикна тази страна!“
Но все пак той се чувствуваше ужасно самотен. Мислеше за клетия си татко, който навярно в този миг претърсва скалата Близнак и се чуди къде са неговите момченца. Ах, ако се сетеше да слезе! Ако намереше ескалатора! Може би щяха да бъдат приятно изненадани да го видят тук.
„Да — помисли си Едмон тъжно, — само че татко сигурно е клечо и ще отиде на другия кораб. Ще намери Тиери, а аз няма да видя вече никого.“