Страната на хилядите желания

Палубата беше задръстена от кресла, в които спяха мъже и жени. Някои кресла бяха кожени, други — от плат, трети — люлеещи се и лекото движение на вълните ги поклащаше.

Моряците нямаха кресла; те се разхождаха бавно, с ръце в джобовете и ядяха кой хляб и шоколад, кой парче салам, а някои — пилешка кълка. На мостика се виждаше капитанът. Беше седнал в кресло, а до него масичка, отрупана със сладкиши и сиропи.

Капитан, моряци, пасажери — всички имаха щастливо и добродушно изражение, но едно нещо изглеждаше необикновено: всички бяха дебели. Разбира се, Едмон познаваше измежду приятелите на родителите си няколко дебели господа и дебели дами, но никога не бе виждал събрани заедно човешки същества, всички с големи шкембета, огромни румени бузи, пухкави ръце и доволен вид.

Докато стоеше прав, една стара дама, която имаше поне четири гуши, му направи знак да се приближи.

— Вие да не сте горноземче? — попита го тя.

— Не — отвърна Едмон, — ние сме французи.

— Точно така — каза дебеланата, — горноземец сте… Но сте и истински дундьо, и то от най-хубавата порода.

— Съвсем не съм дундьо — ядоса се Едмон. — Баща ми…

Високият му говор събуди няколко спящи. Стар господин с бяла брада и шкембе два метра в обиколка, който дремеше по средата на палубата в червено кресло, бродирано със сърма, се надигна и се огледа.

— Какво има? — попита той.

— Господин канцлер — отвърна почтително дебеланата, — това горноземче страшно се изненада, когато му казах, че е истински дундьо.