Страната на хилядите желания
- Автор: Моруа Андре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Сталева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Страната на хилядите желания». Краткое содержание книги:
Едмон бе стигнал дотук, когато отново дойде дебелият моряк, усмихна му се, прибра празната чаша и сложи на нейно място дълбока купа с бульон и соленки със сирене.
— Пак ли нещо за ядене? — попита плахо Едмон.
— Обядът е едва след един час — поясни морякът. — Трябва да се подкрепите междувременно.
Едмон страшно обичаше бульон и не се противи повече. Отпусна се в креслото и този път се зачете в края на книгата. „Щом ще отивам в страната им — помисли си той, — по-добре да знам какво им се е случило напоследък.“ Ето как завършваше последната глава:
1. Крал Шкембан XXXII, наследил баща си в 1923 г. след славната му смърт по време на голям гуляй, е един от най-забележителните монарси от тази велика династия. Никога лападундите не бяха имали по-дебел и по-добронамерен крал. Вратите на двореца и кралската кухня бяха отворени за народа. Данъкът върху захаросаните кестени беше премахнат като дар по случай щастливото възкачване на трона.
При царуването на този крал лападундите биха живели в пълно доволство, ако не бяха съседите им тънкофини…“
„Тънкофини ли? — помисли си Едмон. — Това ми напомня думата, написана на кораба на Тиери“…
— Кои са тънкофините? — попита той дебелият моряк, който беше още до него.
— Ах! — възкликна морякът, като вдигна бавно ръце към небето. — Тънкофините?… Тънкофините… Ще ви кажа, но, ако ми позволите, най-напред ще отида да си взема един стол.
Той се върна след малко с голям сандвич, пълен, както изглежда, с омари, салата и твърдо сварени яйца, с халба бира и влачеше голям стол, на който се настани до Едмон.
— Тънкофините — поде той, спирайки се след всяко изречение, за да си хапва и пийва, — са необикновен народ, който живее на отсрещния бряг на залива… Те са ужасни наглед, слаби, като че ли са болни, дръгливи като чукари, жълти като лимон и живеят като луди: почти не ядат, пият само вода и работят, без никой да ги кара… Впрочем, всичко това нямаше да има никакво значение, ако не бяха зли; ние, лападундите, сме толкова добродушни, че понасяме всичко, дори и това, някой да не прилича на нас… Но тънкофините са зли и биха желали да принудят другите да живеят като тях… Посред залива например има хубав малък остров, който се нарича Дундофин… Можете ли да си представите, че преди две години тънкофините пожелаха да накарат жителите на острова (почти всички истински лападунди) да спазват техните идиотски закони, да премахнат обеда, да работят шест дни седмично?… Така че горките жители се обърнаха към нас и ние трябваше да ги защитим.
— И избухна война?
— Как? — смая се дебелият моряк. — Нима не знаете?… Ами че това е най-страшната война, която някога е имало в Долната земя, войната на „пленените“.
— Защо пък война на „пленените“?
— Защото двете армии, както ще видите, ако прочетете историята, която е на коленете ви, накрая се оказаха пленени.
— Но как така? — изненада се Едмон.
— Четете — подкани го морякът.
И Едмон прочете на глас:
„3. Тъй като предишните войни бяха доказали, че никоя армия не може да прекоси пустинята Сахадунд, генералният щаб на лападундите реши да атакува крайбрежието на тънкофините. Войската под заповедите на доблестния маршал Дундан се качи на корабите на 15 май. Дебаркирането бе много успешно. Страната на тънкофините бе завладяна много лесно и на 3 юни маршал Дундан влезе триумфално в Клечоград.
4. За нещастие същия ден генерал Финтактик влезе триумфално в Лапабург. От няколко месеца генералният щаб на тънкофините бе натрупал тайно продоволствени припаси и транспортни средства с оглед на прекосяването на Сахадунд и тъй като пустинята не беше охранявана, операцията излезе успешна.
5. Когато обаче тънкофините, станали господари на Лапабург, разгледаха проблема за връщането си в родината, те си дадоха сметка, че са загубили по пътя по-голямата част от камионите си, че нямат флот и следователно, макар и победители, са пленници.
6. Междувременно лападундският флот, предателски привлечен в открито море при нос Лападунд, се разби при силна буря в скалите край Зъберград. Така и армията на лападундите се оказа пленена в Клечоград. Затова този поход бе наречен война на «пленените».