Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— Черния Сид. — Стрингър поклати глава. — Ти не само виждаш чашата полупразна, но и изобщо не я виждаш. Сигурно ти е много трудно. Между другото, онази сутрин в „Таймс“ прочетох статия за анхедонията. Чувал ли си за това?
— Не.
— Ами, мисля, че ти си болен от анхедония. Поразява един на сто. Означава, че не можеш да се забавляваш. Никакъв вид развлечения. Също какъвто си на игрището за голф. Вместо да се наслаждаваш на играта, все едно са стиснали топките ти с нагорещени клещи.
— Голфът не доставя удоволствие никому. Пък и какво те кара да мислиш, че е игра?
— Както и да е. Хората, болни от анхедония, никога не се вълнуват от нищо. Само извършват рутинните движения.
— Като мен.
— Още не знаят дали е заразна или не. И болните си карат така. Не се вълнуват. Като стария Черен Сид с безизразния поглед.
— Може би невинаги е заразна.
Розовото лице на Ото изведнъж почервеня и Сидни разбра, че се е сетил за Томи Блекпул, макар че никога не бяха говорили за момчето.
Ото смени темата и каза:
— Защо ли се издокарах така? Мислиш ли, че ще изглеждам смешен в бричове за голф?
— Слаб си и още имаш коса. Не е честно. На твоята възраст.
— И на теб са ти останали стотина косъма. В Палм Спрингс ще ти купим перука.
— Ако се ожениш за богата мадама, ще можеш да си позволиш присаждане на коса.
Сидни Блекпул беше партньор на Ото Стрингър само от два месеца и много го харесваше, но мислеше, че трябва да си купи запушалки за уши, за да го издържа.
— Ти… изпадна ли във философско настроение, когато навърши четиридесет, Сидни?
— Не.
Сидни беше на четиридесет, когато видя Томи за последен път. След това престана да се страхува от средната възраст. Всъщност, вече не се страхуваше от нищо.
— Аз пък се настройвам философски — продължи да разсъждава Ото. — Мисля, че съм достатъчно възрастен, за да свия гнездо с някоя добра, грозна, богата мадама. Чудя се дали Йоко Оно ходи в Палм Спрингс? Мечтая да я сгащя в някое ягодово поле. Един вид, да отдам почит на „Бийтълс“.
— Много философско — отбеляза Сидни, превключи на пета скорост и престана с цинизма относно ваканцията. Може би щеше да усъвършенства поне ударите си със стика.
Хотелът отговаряше на най-високите стандарти на града. Във фоайето ромолеше фонтан, облицован с плочки, със сини и червени светлини под водата, виждаха се множество плетени мебели и бели вентилатори на тавана. В бара имаше пиано, а на балкона с псевдомексикански сводове — пластмасови маси за коктейли и повече висящи папрати, отколкото на Хаваите. Накратко, хотелът беше достатъчно грозен, за да накара Ото Стрингър да възкликне безапелационно, че е прекрасен.
Докато се регистрираха и чакаха пиколото, Ото изтича до един плетен стол, сложи си слънчевите очила и каза:
— Познай бързо! Кой съм?
— Де да знам. Кой си?
— Преподобният Джим Джоунс, тъпако!
— Той се застреля.
— Не бъди такъв черногледец, Сидни.
Хотелът беше гостоприемен като повечето в пустинята и имаше вид на проектиран през петдесетте години, скапано десетилетие за архитектурата, но за пустинните плъхове — последното, което е родило нещо в тази област. Това отношение се проявяваше по много начини. Докато всички туристи от Чикаго, Канада и Бевърли Хилс се прибираха вкъщи, обитателите на пустинята се връщаха в епохата на Айзенхауер. Макар и само на два часа път от Лос Анджелис, пицата с дижонска горчица и трюфели не подхождаше на този град.
Мъжът на гишето за регистрация рече:
— О, господин Блекпул и господин Стрингър? Има пратка за вас.
Изчезна за миг и се върна със запечатан и облепен със скоч кафяв плик. Връчи го на Ото, който се ухили и намигна на Сидни. Сигурно бяха пари. Секретарката на Виктор Уотсън бе казала, че ще се погрижи за всички разходи и в сейфа на хотела ще ги чакат „джобни пари“.
Фоайето беше пълно с обичайната за Палм Спрингс пъстра смесица от гости на хотела — представители на Айова в спортни сака, импресарио с кожено яке като това на Индиана Джоунс и „Ролинг Стоунс“, и неколцина бивши футболни защитници, трошачи на крака от Лас Вегас, захапали пури и накичени с диаманти. Имаше и две проститутки, работещи първа смяна, които се правеха, че отиват да плуват, но налитаха на клиентите като лешояди на мърша.
Докато вървяха след пиколото, Ото рече: