Далеч от очите, далеч от ума
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Далеч от очите, далеч от ума». Краткое содержание книги:
На следващата страница вече нямаше никакви снимки на Трейси. Всъщност на практика всички останали снимки до края на албума представляваха портрети на седемзначките — позираха заедно, поединично, понякога с родителите си. Рядко се мяркаше и Трейси, но образът й винаги беше или полускрит, или размазан.
От кухнята долетя тракане на чинии и тенджери и Аманда се досети, че госпожа Девън се е прибрала у дома. Миг по-късно чу гласа на майката:
— Лизи, ще ми помогнеш ли с вечерята?
Лизи излезе от стаята и Аманда се запита дали и тя самата не трябва да помага. Ала госпожа Девън не я повика…
— Трейси?
Този път беше почти напълно сигурна, че момиченцето, което я заговори, бе същото, което се беше обадило и сутринта.
— Какво?
— Ще ни прочетеш ли приказка?
И ето че сега седем малки личица я гледаха очаквателно. Аманда нямаше как да отрече, че са много сладки. Ала преди да изпълни молбата им, входната врата се отвори и мъжки глас викна:
— Прибрах се!
Седморката на Девън наскачаха и изтичаха навън. Крясъци „Татко! Татко!“ изпълниха къщата. Аманда се изправи бавно и отиде в коридора, откъдето виждаше какво се случва в дневната.
— Ето ги и момичетата ми! — припя господин Девън, докато правеше глуповати опити да прегърне всичките деца накуп. — Здравейте, Санди, Манди, Ранди, Канди, Бранди, Танди и Ванди!
Седемзначките се кискаха като полудели, докато баща им ги вдигаше във въздуха една по една. Изглежда, не забеляза Трейси в коридора, пък и не попита за нея.
Точно тогава Аманда разбра кого Трейси понякога мразеше. Малките си сестрички. След тяхното раждане тя беше отритната и никой не й обръщаше никакво внимание.
— Вечерята е сервирана — повика ги госпожа Девън.
Съпругът й и Седморката на Девън се отправиха към кухнята.
Аманда ги последва, ала се зачуди дали за Трейси има място на трапезата.
7
На следващия ден Аманда първа отиде за часа за деца с дарба — нарочно избърза. Това навярно бе единственото място в „Медоубрук“, където някой й обръщаше внимание — в добрия смисъл на думата обаче. В часа по физическо момичето с нейното собствено лице беше заявило, че видяло как от косата на Трейси изпълзяла някаква буболечка. А това беше лъжа, естествено. Ала Аманда-Трейси не успя да се засмее или да отвърне. Странно беше как другата й къса нервите! Защо Аманда не можеше просто да спре да се занимава с Трейси като всички останали?
Ала това бе най-малкият от проблемите й в момента. Все още не можеше да повярва какво й се случва и така се чувстваше още от събуждането си тази сутрин. Когато осъзна, че продължава да бъде Трейси Девън, цяло денонощие по-късно, я обзе паника. Нима бе възможно положението да е за постоянно? Дори нямаше сила да обмисли тази идея. Просто не можеше да бъде — това не можеше да й се случи. Все някак щеше да се измъкне от това тяло.
Мадам я посрещна с усмивка — всъщност с първата усмивка, отправена към нея през целия ден.
— Трейси, виждам те за втори пореден ден! Това е чудесно!
Аманда отново се озадачи от възторжената реакция при появата й. Нима Трейси отсъстваше толкова често? Спомни си часа от вчера, когато ги бяха проверявали поименно. Онзи учител също се изненада да я види. Никой друг от преподавателите не правеше от мухата слон, но пък и в никой от другите часове не проверяваха поименно. Най-вероятно онези учители дори не забелязваха дали Трейси присъства, или не.
Може би Девън имаше навика да бяга от този час, от часа за децата с дарба. Ала защо й бе да не посещава единствения час, в който към нея се отнасяха човешки? Или където поне я забелязваха. Както и да е, Аманда не беше на мнение, че Трейси е от децата, които нарушават правилата. Пък и къде можеше да иде?
Кен влезе в стаята и Аманда се вгледа в него, сякаш го виждаше за пръв път. Той все така си беше сладур, пак си беше готин, ала ако правилно беше разбрала от вчерашното занятие, Кен имаше способността да чува мъртвите. Или поне така твърдеше той. Без значение дали мъртвите говореха на Кен, или момчето си го въобразяваше, нея я полазваха тръпки от ужас.
Следващият, който дойде, който всъщност се дотъркаля, беше Чарлс. Чарлс, който явно умееше да движи предметите само с поглед. Това можеше да бъде полезен талант, хрумна й на Аманда. Докато си седиш на масата, няма да ти се налага да молиш някого да ти подаде солницата. Всичко, което ще ти се наложи да правиш, е да я погледнеш. Зачуди се дали момчето ползваше дистанционното управление, когато гледа телевизия, или можеше да сменя каналите с мисълта си.