Далеч от очите, далеч от ума

— Не че я нямаше цяла нощ или нещо такова додаде тя. — Прибра се към единайсет.

— И позволи на приятелите ти да останат?

Джена трескаво мислеше.

— Ами, тя не знаеше, че те са там. Бяхме в моята стая и вратата беше затворена. — Дали й вярваше? Надникна в съзнанието му и откри, че то беше замъглено от подозрения. Трябваше да продължи с разказа си, затова импровизира: — Ъ-ъ, едно от момчетата в тайфата ми предложи наркотици, но аз отказах. И го накарах да си върви — добави после.

— Браво — рече господин Гонзалес. — Изкуши ли се да вземеш наркотика?

— О, не — увери го Джена. — Вече не припарвам до наркотици. — Всъщност тя никога дори не беше опитвала какъвто и да е наркотик, ала това бе една от причините да я арестуват преди шест месеца — беше в компанията на дрогирани. Нямаше против хората да си мислят, че в миналото е употребявала наркотици. Добре беше за репутацията й.

За нейно облекчение темата на разговора се завъртя около часовете и оценките, а това си беше много по-безопасно за Джена. Не че беше брилянтна ученичка, но успяваше да се справя мъничко по-зле от средното, а това бе достатъчно никой да не я издаде на властите. Не искаше да се справя по-добре — нямаше да е хубаво за лошата й слава.

Слава Богу, че господин Гонзалес не можеше да прочете нейните мисли. Докато се преструваше, че слуша обясненията му колко умна била и как можело да се справя много по-добре и дори ди получи стипендия за университет някой ден, мислите й отлетяха към истинските събития от изминалата вечер.

Не беше се мотала с „тайфата“ си. Всъщност нямаше тайфа, освен ако не броеше жалката групичка, с която понякога седеше на железопътната гара, защото всичко бе по-хубаво от това да си е у дома.

Снощи обаче си беше стояла вкъщи с намерението да гледа нещо по телевизията и после да си легне. Но майка й се върна у дома с приятели, пуснаха музика и се разтанцуваха, така че нямаше начин Джена да заспи при тази шумотевица в малкия апартамент. Вероятно бяха и пили, защото на майка й й прилоша и после Джена трябваше да почисти мръсотията.

Така че в действителност вината, че не бе успяла да се наспи предната вечер, не беше нейна, но не можеше да каже истината на господин Гонзалес. Ако съдията узнаеше как се държи майката на Джена, това щеше да бъде поредната причина да я отпратят.

Беше някак странно. Джена си мислеше, че останалите от нейния така наречен „клас за деца с дарба“ имат лош живот — живот, така различен от нейния. Само от време на време си признаваше, че собственият й също не струва.

Но никога нямаше да признае това пред някого.