Безсънна (Търсачът в дълбините)

Цяла сутрин Хелън се опитваше да намери възможност да поговори с Клеър, но не й се удаде шанс. Направи първия си пробег, като се опита да не го спечели веднага, но беше разсеяна, питайки се дали е възможно някой да загине в земята на мъртвите или не. Безполезният вътрешен спор наруши концентрацията й и в крайна сметка се оказа, че бяга твърде бързо. Престори се, че се задъхва, когато осъзна, че всички зрители я зяпат с отворена увиснала уста. Всички, с изключение на един.

Зак Брант не изглеждаше ни най-малко изненадан, когато Хелън изтича покрай него с бързината на заек. Всъщност изглеждаше отегчен. Хелън нямаше представа какво търси Зак на състезанието — никога преди не беше идвал. От начина, по който очите му сякаш бяха залепени върху нея, Хелън можеше само да предположи, че е дошъл да я гледа, но нямаше представа защо. Имаше време, когато би сметнала, че Зак я гледа, защото си пада по нея, но това време беше отдавна отминало. Напоследък той сякаш не искаше да има нищо общо с нея.

Хелън спечели надбягването, после надаваше насърчителни възгласи, докато Клеър завърши едно от своите, преди най-после да се срещнат до пясъчната ивица за троен скок.

— Е, какво стана? — изпухтя Клеър, все още задъхана от бягането.

— Видях… — Хелън млъкна, без да довърши. — Да отидем ей там — продължи тя, като посочи към един празен участък от полето в края на пистата. Наоколо се мотаеха много хора, а Зак стоеше прекалено близо.

До този момент Хелън вече щеше да се пръсне от нетърпение да разкаже на Клеър какво е видяла. Докато вървяха, прошепна полугласно:

— Видях човек. Жив човек.

— Но аз си мислех, че ти си единствената, която може да слиза там телом — не само духом.

— И аз! Но снощи се появи това момче. Е, добре де, не момче. Искам да кажа, беше с гигантски ръст. Някакъв тип, приблизително наша възраст, предполагам.

— Той какво правеше там долу? — попита Клеър. Не звучеше убедена, че Хелън наистина е видяла някого.

— Някаква харпия го смазваше от бой — каза Хелън. — Но по-предишната нощ той ме изтегли от плаващите пясъци. Едната му ръка е цялата лъскава, сякаш е покрита със злато. — Клеър я погледна със съмнение и Хелън осъзна колко откачено звучи. — Мислиш ли, че полудявам? Звучи откачено, нали? А дори не се предполага да е възможно.

— Ако нямаш нищо против — каза внезапно Клеър и хвърли гневен поглед над рамото на Хелън към Зак, който ги следваше. — Това е личен разговор.

Зак сви рамене, но не се махна. Клеър прие съпротивата му като предизвикателство. С най-властния си глас му кресна да се разкара, но той не помръдна. Накрая тя трябваше да хване Хелън за ръка и да я поведе към края на откритото поле, където започваше гората. Зак не можеше да ги последва безпрепятствено, без Клеър да направи сцена заради това, но и не се отдалечи. Просто продължи да се взира в тях, докато Клеър замъкна Хелън в шубрака.