Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
Една сутрин, три седмици преди Коледа, когато се върнах от пазар с чанта препълнена с ряпа и бял дроб за котката, заварих Люсиен облечен за излизане. Дори си беше сложил шала и ме очакваше. След немощните движения на един мъж, когото преходът от стаята до кухнята лишаваше от сили и покриваше с ужасяваща бледност, след седмици, през които той никога не сваляше пижамата си, превърнала се в моите очи в костюм на смъртта, аз едва не припаднах, като го видях на крака с блеснали очи и закачливо изражение, с вдигната яка на зимното палто, достигаща до необичайно розовите му бузи.
— Люсиен — извиках аз и понечих да се приближа, да го придържа, да го сложа да седне, да го съблека, знам ли какво още — всички непознати жестове, на които болестта ме беше научила и които в последно време бяха единствените, които умеех да правя. Щях да оставя чантата си, да го прегърна, да го притисна до себе си, да го нося и кой знае какво още, но със затаен дъх и със странното усещане, че сърцето ми се разширява, не го сторих.
— Нямаме време — каза ми Люсиен, — прожекцията е от един часа.
В топлината на залата, готова да се разплача и щастлива както никога в живота ми, аз държах топлата му ръка за първи път от месеци насам. Знаех, че някакъв неочакван прилив на енергия го беше извадил от леглото и му беше дал силата да се облече, желанието да излезе и да сподели с мен още веднъж това съпружеско удоволствие, но знаех също така, че това беше знак, че му остава малко време, Божията милост, предшестваща смъртта, но това не ме интересуваше, исках само да се възползвам, да се насладя на тези спасени от игото на болестта мигове, на топлата му ръка в моята и на сладостните тръпки, които чувствахме и двамата, защото, слава Богу, и двамата можехме да споделим възторга си от филма.
Мисля, че умря веднага след това. Тялото му се бори още три седмици, но духът му си беше отишъл след края на прожекцията, защото знаеше, че така е по-добре, защото ми беше казал сбогом в тъмната зала без болезнени съжаления, защото така бе намерил покой, доверявайки се на онова, което си бяхме казали безмълвно, гледайки заедно светлия екран, където се случваше една история.
Приех го.
На лов за Червения октомври беше филмът на последната ни прегръдка. Ако искате да разберете изкуството на разказа, вижте го: питам се защо Университетът упорито преподава повествователните принципи с помощта на Проп, Гремас и други светила, вместо да инвестира в кинозала. Завръзка, интрига, актанти, перипетии, търсене, герой и други допълнителни персонажи. Нужен ви е само един Шон Конъри в униформа на руски подводничар и няколко добре разположени самолетоносача.
Та както вече казах, тази сутрин научих от Франс Интер, че контаминацията на моите стремежи към легитимна култура от интереса към нелегитимната култура не била стигмат за моя низш произход и за самотния ми подстъп към духовното просвещение, а съвременна характеристика на господстващите интелектуални класи. Как го научих ли? От устата на един социолог, за когото много бих искала да разбера дали той самият би искал да узнае, че една портиерка с чехли „Шол“ току-що го е превърнала в свещена икона. Изучавайки културните практики на интелектуалците, които в миналото са плували във водите на висшето образование от изгрев до заник слънце, а понастоящем са се превърнали в полюси на синкретизма и безвъзвратно са размили границата между истинската и псевдокултурата, той описваше някакъв притежател на научна степен по класически езици, който някога щял да слуша Бах, да чете Мориак и да гледа студийни филми, а днес слуша Хендел и МС Солаар14, чете Флобер и Джон Льо Каре и отива да види последния филм на Висконти и последното хард порно, като яде хамбургери на обед и сашими на вечеря.
Винаги е много смущаващо да откриеш, че нещо, което смяташ за белег на своята собствена неповторимост, е всъщност характеристика на цяла социална група. Смущаващо и даже обидно. Откритието, че аз, Рьоне, на петдесет и четири години, самоука портиерка, въпреки затвора на съответната портиерна, въпреки изолацията, която би трябвало да ме предпази от недъзите на масата, въпреки тази срамна карантина, непознаваща еволюцията на широкия свят, която съм си самоналожила, та значи аз, Рьоне, съм пример за същата трансформация, вълнуваща съвременните елити, съставени от малки Палиеровци, завършващи подготвителните класове за големите училища, четящи Маркс и групово гледащи с тайфите си Терминатор, или от малки Бадоазки, следващи право в Асас и подсмърчащи пред Любов от пръв поглед в Нотинг Хил, е истински шок, от който едва ли ще се възстановя. Защото за онзи, който следи хронологията, е напълно ясно, че не подражавам в еклектичните си упражнения на тези младоци, а отдавна съм ги изпреварила.
14
Известен френски рапър от сенегалски произход. — Б.ред.