Елегантността на таралежа

Болестта, диагностицирана през пролетта на 1988-а, го разяждаше в продължение на деветнайсет месеца, докато го отнесе на Бъдни вечер. Старата госпожа Мьорис организира събирането на пари от обитателите на дома и един красив венец с панделка без надпис бе доставен в портиерната. Тя единствена дойде на погребението. Беше набожна жена, студена и надменна, но в суровите й и резки обноски имаше нещо искрено и когато една година след Люсиен тя също умря, си помислих, че беше добра жена и ще ми липсва, въпреки че за петнайсет години бяхме разменили само няколко думи.

— До последно тровеше живота на снаха си. Лека й пръст, беше свята жена — добави вместо надгробно слово Мануела, която питаеше към госпожа Мьорис омраза, достойна за перото на Расин.

Освен Корнелия Мьорис с нейните воалетки и броеници, никой не възприе болестта на Люсиен като нещо важно. Богатите си мислят, че бедните — може би защото животът им е лишен от кислорода на парите и връзките — изпитват човешките чувства с по-малка сила и с по-голямо равнодушие. След като бяхме портиери, изглеждаше като нещо общоприето, че смъртта за нас е в реда на нещата, докато за богатите тя навлича одеянията на несправедливостта и драмата. Портиер, който умира, е само малка празнота в хода на всекидневието, биологична даденост, несвързана с никаква трагедия, а за собствениците, които всекидневно го срещаха по стълбите или пред портиерната, Люсиен беше небитие, завърнало се в нищото, от което никога не беше излизал. Скот, който поради това че водеше полуживот без блясък и показност, несъмнено изпитваше в часа на смъртта си полубунт. Мисълта, че като всеки човек и ние можем да изпитваме адска болка и че със сковано от ярост сърце, докато страданието опустошава живота ни, се разпадаме вътрешно от страха и ужаса, които смъртта събужда у всекиго, не минаваше през ума на обитателите.