Капан за мишки

— Няма нищо — успокои жена си Мусатов-старши, — няма нищо, Ксюша, всичко е наред. Няма проблеми. Разказвай.

— Още от първия ден на познанството ни Олег ме помоли да му помагам по английски, искаше за превод най-трудните текстове. Не му беше нужна разговорна практика, той трупаше лексика и се учеше да чете научна литература. Намираше отнякъде научни книги на английски, предимно по специалността си, но после забелязах, че чете и много други неща. Интересуваше се дори от астрология. Тогава, през седемдесетте, това беше нещо безумно странно, нещо като сатанинските култове, та нали всички ние бяхме фанатизирани материалисти, възпитани в идеологията на научния атеизъм. — Ксения Георгиевна помълча известно време, загледана в чашата си, после отново заговори: — И ето че когато се случи всичко това… Когато арестуваха Олег, изпратиха го на съдебно-психиатрична експертиза, поставиха му диагноза и го признаха за невменяем, аз веднага повярвах. И неговата оригиналност, и своеобразието му, и невероятната му, дори нечовешка памет, и способността му да усвоява нови знания, и неговото увлечение по астрологията и някои други неща, които в онези времена се наричаха „буржоазни забежки“ и „капиталистически отживелици“… Всичко това пасваше на картината на една шизофренична личност. И аз повярвах. Не се оправдавам сега, искам да кажа нещо съвсем друго… — Тя тежко въздъхна и за пръв път, през цялото време на разговора вдигна очи към мъжа си и сина си. — Аз наистина много го обичах. И действително го боготворях. И ето, вече почти трийсет години живея с мисълта, че съм обожавала и боготворяла чудовище, убиец на деца. Срамувам се от своята любов. Отвращавам се от себе си. И днес изведнъж разбрах, че не мога повече. Не искам вече този срам. Уморена съм да се отвращавам от себе си. И ако има макар и най-малката надежда да се сложи край на всичко това, аз ви моля, скъпи мои, любими мои Андрюша и Костенка, нека го направим. Помогнете ми. Моля ви!

И тогава най-сетне се разплака. Много тихо и много горчиво. Сълзите се търкаляха по бузите й, стичаха се по брадичката й и капеха в чашата с чай.

— Мамо, соленият чай не е вкусен — опита да се пошегува Андрей и както се изразяваше Костя, да „понижи нивото на полемиката“.

Константин Викторович го погледна одобрително и едва забележимо му намигна.

И отново Андрей не можеше да заспи, макар че стаята беше неговата, а не чужда, а в съседната спяха майка му и Костя, а не чужд човек, и диванът беше неговият собствен удобен диван. Нима наистина този Личко е бил не чудовищен детеубиец, а талантлив, необикновен човек, когото майка му е обичала и боготворила? Нима той, Андрей Мусатов, може да намери основания да се гордее с баща си? Да не се срамува от него, а да го уважава? Ами ако старият лекар греши? Ако Личко действително е бил луд, ако наистина е убивал и насилвал малки деца? Андрей ще се заеме с изясняването на обстоятелствата, вече има приблизителна представа от къде да започне. А ако се разбере, че всичко е било точно така, както е написано на онези страшни листове цигарена хартия, които Лев Яковлевич Юркунс все пак го накара да вземе? Какво ще прави тогава с всичко това? Дали пък да не прави нищо, а да си каже: „Юркунс е прав, Олег Личко е напълно невинен, станала е чудовищна грешка, прекършила живота на няколко души“ — и по този начин да се успокои и да приключи въпроса. Дали да не постъпи така?