Прокобата [bg]

Едно бе сякаш вън от всякакво съмнение, и това бе връзката на херцога с двете деца. Всеки поглед, всяка дума и жест на момчето, макар и тъй малко, доказваха факта и го потвърждаваха с неопровержима сила. Както размишлявах над всичко това, тиха въздишка — сякаш отронена съвсем наблизо, прекъсна хода на тежките ми мисли. Бързо се огледах, едва ли не сякаш очаквам да видя херцога, макар рядко да оповестяваше появата си с въздишки. Стаята бе обляна в лунна светлина, струяща през големите венециански прозорци с неспуснати още завеси. Нищо сякаш не помрачаваше бледия й блясък и аз отново щях да потъна в размисъл, ако една ръка не бе докоснала дланта ми, отпусната на малката поставка за цветя, край която седях.

Божичко! Сърцето ми скочи в гърлото, понеже в същия миг изсред сенките изникна зловещата, разкривена фигура на Финик и със смразяващ стон рухна в краката ми. Забравила, че не може ни да ме чуе, ни да ми отговори, попитах го, възможно най-кротко, какво иска. Не бих казала, че се уплаших от него, понеже винаги се е отнасял към мен с дълбока почит: види ли ме, покланя ми се по-ниско от робите на Изток, аз пък в отговор съм го бранила от някои неприятности, плод на неприязънта на слугите към нелицеприятния му изглед. При все това, въпреки доброто разбирателство, установено помежду ни в резултат на тази размяна на любезни услуги и нарушавано единствено от странния маниер на вмешателство, който описвам в предишното си писмо, трябва да призная, че изпитах силно желание да позвъня и да повикам неколцина свидетели на нашия разговор. Надигнах се да осъществя намерението си, ала той вдигна грамадната си глава, и като отметна сплъстените си пирги, та лунните лъчи да разливат свободно разбулващото си сияние по налудно разкривените черти на нечовешкия му лик, впери в мен умолителен, изпълнен с чувство поглед, на който не устоях. Бе още по-трогателно и поради това, че в обичайното си разположение той е свъсен, свиреп, враждебен и злостен — тъй поне казват слугите, макар с мен да е доста любезен. Седнах, потупах чорлавата му глава, та да поуспокоя мрачната печал на темперамента му, и отново го попитах какво иска, този път чрез знаци, наместо чрез думи. Умея да разговарям с него по този начин доста гладко, но все пак с помощта на обичайния, добре известен метод, за разлика от онова окултно, понятно само на тях, общение, което споделят със Заморна и чиято светкавична бързина заслепява очите на зрителя тъй, че напразно би търсил да го научи чрез наблюдение.