Последната тайна

Кой би наел човек, прехвърлил петдесетте? Чувстваше се като изоставена дрипа. Започна да полива болката с „Гинес“-а41 на „Мълигънс“ - пъба на ъгъла. Всяка вечер се прибираше пиян у дома. След няколко месеца жена му, оная коза с писклив глас и отровен език, го напусна и се върна в Лимърик42.

- Вещица! - изръмжа той. - Да изгние, разядена от собствената си отрова!

След това банката взе къщата му заради месечните вноски, които беше спрял да плаща.

- Какви лешояди са тези типове от банката - добави Пади. Вече му бе все едно дали си говори сам, или някой го слуша. - Да пукнат в същата мизерия, до която ме докараха, животни такива!

Но Пади знаеше, че този, който умира в мизерия, е той самият. Той, който беше останал без покрив над главата си и спеше на улицата. Вече четири месеца Dubh Linn Gardens бяха неговата постеля. Надигна глава и се огледа. Има и по-лоши места, каза си той и приглади чорлавата си коса. Градината може и да не беше най-приятното място за спане, особено през студените и влажни зимни нощи, но поне беше красива. Освен това имаше изискани съседи, като замъка и библиотеката. Които бяха и тихи, за капак. От какво всъщност се оплакваше?

Погледна едва ли не с умиление към Chester Beatty Library, търсейки потвърждение за добродетелите, които току-що ѝ беше приписал. Затова се учуди, когато видя, че вратата се отваря и нощният пазач изпраща един странен на вид слаб и висок мъж.

- Виж ти! Раздвижване по това време?

Чувстваше се отпаднал от алкохола и отпи още една глътка, сякаш това беше най-добрият начин да изтрезнее. След това се загледа в отдалечаващия се висок и слаб мъж. Пади възнамеряваше отново да се излегне на тревата и да потъне в обятията на съня, защото клепачите му натежаваха, но едно неочаквано движение го накара да се задържи изправен още миг.