Сърца за изгаряне [bg]

Имаше нещо странно в очите му. Посрещаше погледа ѝ, но вместо да гледа нея, гледаше през нея. Все едно се бе фокусирал върху някакъв далечен обект зад нея в стаята.

Фогел се обърна и огледа стената. Бял шкаф и една от онези бели картини, закачена над него, нищо друго. Извърна се отново към мъжа:

— Г-н Трюдо, с какво точно се занимавате тук?

— Робърт, моля ви.

— Робърт. С какво точно се занимавате тук? — повтори тя.

— Фармацевтични изследвания.

— Може ли да бъдете малко по-конкретен?

— Не.

— Защо?

Той махна с ръка:

— Много от договорите ни са свързани с правителството. Боя се, че нямате необходимото ниво на достъп, за да обсъждаме онова, което вършим тук.

— Откъде знаете?

Трюдо се засмя:

— Знам.

На бюрото му имаше бял „Макбук“. Той хвърли поглед към екрана, натисна няколко клавиша и отново насочи вниманието си към нея. Усмивката на лицето му изглеждаше като нарисувана.

— Госпожица Туми каза, че сте тук, за да разследвате убийство. Може ли да бъдете малко по-конкретна?

— Убийства, не убийство.

Мъжът се наведе напред:

— Наистина ли? Кои са жертвите?

— Боя се, че нямате необходимото ниво на достъп, за да обсъждаме кои са жертвите — отвърна Фогел.

— Жалко. Обичам загадките.

Иззад бюрото се донесе приглушено звънене. Усмивката на Трюдо се стопи и за момент изглеждаше озадачен. Отвори горното ляво чекмедже на бюрото си и извади нокия като онази, която Стак ѝ бе дал.

— Моля да ме извините. Трябва да отговоря на това обаждане.

Той натисна зеления бутон и вдигна телефона към ухото си.

Фогел наостри уши, за да чуе говорещия отсреща, но не можа да различи нито една дума.

Трюдо кимна няколко пъти, после каза: „Прекрасни новини“, и затвори. Остави нокията на бюрото и взе слушалката на стационарния телефон пред него. Вдигна пръст:

— Извинете ме. Ще отнеме само минутка.

Набра някакъв номер. Докато чакаше да вдигнат, взе една бяла химикалка и започна да я върти между пръстите си. Усмивката все още бе гипсирана върху лицето му. Когато някой прие обаждането, Трюдо не се представи, не поздрави, само каза:

— Имаме потвърждение. И момчето, и малката Нетълтън са в Уидби. Оставащите възрастни също.

Той завъртя химикалката още по-бързо, докато слушаше.

— Разбира се — отвърна на невидимия си събеседник. — Може би, след като приключа с тази среща.

Фогел се зачуди какъв цвят ли е мастилото в химикалката. Всеки цвят тук би изглеждал като богохулство. Не можа да определи дали гласът от другата страна на обаждането е мъжки, или женски.

— Детектив от полицията. От отдел „Убийства“, не е шега работа — продължи Трюдо. Химикалката набираше скорост. — Разбирам ви напълно. Настина сте прекрасен мъж.

Трюдо постави слушалката върху апарата, пъхна края химикалката в ухото си и удари с длан другия край с достатъчно сила, за да я прекара през ушния си канал, вътрешното ухо и вестибуларния нерв и накрая да стигне до мозъка му. Свлече се в стола. Усмивката не изчезна от лицето му.