Сърца за изгаряне [bg]

— Нощувка и закуска „СДР“, мога ли да ви помогна?

Гласът от другия край бе достатъчно силен, за да чуем всички думите му:

— Току-що направих резервации за дванайсет души тук, на северния край. Идват по моста с четири… поправка, с шест вана. Ще са при вас след около час.

Дочу се изщракване.

Баща ми окачи слушалката на мястото ѝ.

— Беше Лойд. Притежава малко местенце от тази страна на Дисепшън Пас. Забелязал ги е, когато прекосяват моста. Ако няма опасности по пътя, които да ги забавят, дотам са петдесет и осем минути с кола.

Проповедника не се поколеба и за секунда. Подбра Дарби от пода, сграбчи ръката на Ками и тръгна към вратата.

— Ще вземем ферибота. Можем да стигнем за наполовина по-кратко време. Може да дойдете с нас, ако искате. Като стигнем на континента, ще се прегрупираме. Разделяме се, сетне се срещаме след седмица в туристическия център в Крейтър Лейк, Орегон.

— Лоша идея — възрази баща ми. — Следващият ферибот е по обед. Бас ловя, че ще са там. А дори и да не са, можеш да бъдеш сигурен, че ще са на континента и ще чакат да се качат на следващия. Вероятно наблюдават всеки автомобил, който напуска Уидби. А ти доста се набиваш на очи с този понтиак.

— Стигнем ли до континента, имаме шанс да им избягаме — каза Ками. — Или може да се качим на други коли и да се опитаме да им се изплъзнем. Не може да ги чакаме да дойдат.

— Защо не? Мястото е добро в стратегически и защитен план. Защо мислиш, че съм се установил тук? — Той посочи към водата. — Имаме отвесна скала зад нас със само едни стълби нагоре и надолу, шестнайсет хиляди квадратни метра открито пространство между къщата и единствения път, по който може да се стигне дотук. Не могат да се доближат до нас. Няма да им позволим. — Баща ми прекоси стаята и отвори три кухненски шкафчета. Вместо чинии, тенджери и тигани пред нас се разкри истински арсенал. Десетки оръжия, прясно смазани, лъскави. Пистолети, пушки помпи, автомати. M-16 или AK-47, нямах представа.

— Спрях да бягам преди двайсет години. Няма да започна отново точно днес. Трябва да сложим край на всичко.

Ками изглеждаше отчаяна:

— Искат ни мъртви, Еди.

— Може и така да е. Но три от децата са тук, с нас. Няма да рискуват да застрашат живота им по какъвто и да било начин. Искат ги живи.

— Защо? — намесих се аз.

В стаята се възцари мълчание. Всички се обърнаха към мен.

— Защо искат да избият вас, но не и нас? И защо ни преследват?

Баща ми изглеждаше озадачен, все едно бе очаквал да знам всичко. Погледна към Проповедника и Ками. И двамата мълчаха.

— Наистина ли не знаеш? Леля ти не ти ли каза? Или педагогическият съветник — Елфрида Лийч… не ти ли даде писмата ми? Писах ти през всички тези години.

— Никога не съм получавал писмо от теб. Единственото, което ми даде, беше това.