Сърца за изгаряне [bg]

Крещях. Не помня кога бях почнал, но определено пищях. Долазих до него на четири крака и притиснах длани към раните му. Кръвта се лееше през пръстите ми и обагряше ризата му в алено. Тялото му се разтресе конвулсивно. Той вдигна ужасените си очи към мен. Когато се закашля, облак червени пръски изпълниха въздуха.

Далтън влезе и изрита пистолета по-далеч от ръката на баща ми.

— Застреля татко ми, проклет звяр!

Той се взря във вътрешността на къщата и прехвърли пистолета от лявата в дясната си ръка.

— Това не е баща ти.

Мъжът на пода отново се закашля, този път по-слабо.

Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Опитвах се да осмисля онова, което каза, онова, което се случи току-що.

Стела.

Изведнъж спря да ме интересува кой е човекът на пода. Бях сигурен в едно: той умираше и нищо не можеше да се направи по въпроса. Не знаех с колко време разполагам.

Изправих се, хванах мъжа под мишниците и го задърпах към всекидневната.

— Помогни ми! — извиках на Далтън.

Той се обърна. Пистолетът все още бе в ръката му. Оглеждаше внимателно двора.

— Помогни ми, дявол да те вземе!

Далтън прибра оръжието си в кобура и хвана мъжа за краката. С общи усилия го замъкнахме във всекидневната, до дивана, на който спеше Стела. Оставихме го на пода и се наведохме над нея.

Той бе спрял да кашля, но все още дишаше.

— Стела! Събуди се! — изкрещях.

Тя не отговори. Дишаше, но бе леденостудена.

С края на ризата си, за да предпазя пръстите си, смъкнах ръкавицата от дясната ѝ ръка и я захвърлих настрани. Внимателно насочих дланта ѝ към врата на умиращия.

Стела се събуди, все още замаяна, опита да осъзнае какво става, сетне понечи да се отдръпне.