Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
30.VII.2039 г. То било проста работа — заливат ливадите с нещо и под влияние на слънчевите лъчи тревата се превръща в сирене. За млякото още не знам. В крайна сметка не е толкова важно. Започвам да ставам и — на инвалидната количка. Днес ходих до езерото, пълно с лебеди. Послушни са — повикаш ги и те идват. Дресирани ли са? Не, те са от разстояние. Какво значи това? От какво разстояние? Управляеми от разстояние. Странно. Естествени птици вече няма, били измрели в началото на XXI век — от смога. Това поне го разбрах.
31.VII.2039 г. Взимам уроци по съвременен живот. Преподава ги компютър. Не отговаря на всички въпроси. „Ще узнаеш по-късно.“ От тридесет години на Земята има траен мир благодарение на всеобщото разоръжаване. Почти няма войски. Компютърът вече ми показа модели на роботи. Много са, най-различни, но не и в ревитариума — за да не се плашат размразенците. Постигнато е всеобщо благоденствие. Според моя електронен наставник задавам все маловажни въпроси. Уроците се провеждат в малка кабина с пулт. Думи, картинки и холографски изображения.
5.VIII.2039 г. След четири дена напускам ревитариума. На Земята живеят 29,5 милиарда души. Държави и граници съществуват, но конфликти няма. Днес схванах основната разлика между предишните и новите хора. Ключово понятие е психимията. Живеем в псивилизация. Думата „психически“ е излязла от употреба, сега се казва „психимически“. Компютърът ме осведоми, че човечеството било раздирано от противоречия между главния мозък, наследен от животните, и мозъчната кора. Главният — „старият“ — мозък е импулсивен, ирационален, егоцентричен и много упорит. И така, новото теглело насам, старото — натам. Трудно ми е все още да формулирам по-сложни мисли. Старото продължавало да воюва с новото. Тоест новото със старото. Психимията ликвидирала вътрешните противоборства, заради които се прахосвала толкова умствена енергия. Вместо нас психимикалите извършват всичко необходимо със „стария“ мозък — хармонизират, усмиряват, убеждават, при това отвътре, с добро. Не трябва да се разчита на спонтанните чувства. Смята се за неприлично. Винаги се взима препарат, подходящ за дадения случай. Той ще ми помогне, ще ме подкрепи, ще ме насочи, ще ме усъвършенства и ще ме направи като другите. Дори не той, а някаква частица от мен самия, в каквато той се превръща — както очилата, с които свикваш и без които не виждаш ясно. Тези уроци ме шокират — боя се от контакта с новите хора. Не искам да гълтам психимикали. „Типични и естествени предубеждения и страхове — твърди моят наставник. — Пещерният човек също би се стъписал, ако види трамвай.“
8.VIII.2039 г. Отидох с медицинската сестра до Ню Йорк. Зелен гигант. Височината, на която плуват облаците, може да се регулира. Въздухът — планински. Минувачите са облечени пъстро като папагали, с благородни лица, доброжелателни един към друг, усмихнати. Никой за никъде не бърза. Дамската мода, както винаги, е малко налудничава: на челата си жените имат подвижни картинки, от ушите им се подават малки червеникави езичета или копченца. Освен естествените ръце можеш да притежаваш ръкатки — допълнителни крайници, които се свалят. Те са с ограничен обсег на действие, но и за тях се намира работа — да поддържат нещо, да отворят врата, да те почешат между плешките. Утре напускам ревитариума. В Америка те са двеста и въпреки това графикът за размразяване на тълпите от хора, които през миналия век доверчиво са се потопили в ледената вана, вече е нарушен. Заради застиналите опашки се налага ускоряване на рехабилитационните процедури. Така е. В банката има сметка на мое име, тъй че едва след Нова година ще се наложи да търся работа. Оказва се, че за всеки замразен е била открита спестовна книжка на срочен депозит, валидна след възкресяването.
9.VIII.2039 г. Настана дългоочакваният ден. Вече си имам тристайно апартаментче в Манхатън. Излитам с теракоптер направо от ревитариума. Сега се говори много лаконично: „теракирам“ и „коптирам“, но аз не схващам смисловата разлика между двата глагола. От сметище, затлачено с коли, Ню Йорк се е превърнал в система от многоетажни градини. Слънчевата светлина се пренася по слънцепроводи, тоест соледукти. По мое време такива послушни и неразглезени деца имаше само в нравоучителните книжки. На ъгъла на улицата, където живея, се намира Бюро за регистрация на самобитни кандидати за Нобелова награда. Наоколо е пълно с изложбени салони, в които на безценица се продават оригинали (с гаранции и свидетелства) — дори Рембранд и Матис! В страничното крило на моя небостъргач има училище за пневматични миникомпютри. Понякога оттам се чува (през отдушниците?) тяхното съскане и пъхтене. Миникомпютрите се използват между другото за „съживяване“ на любимите кучета, препарирани след естествената им смърт. За мен това е по-скоро чудовищно, но малцина са на подобно мнение. Постоянно обикалям из града. Вече знам да се придвижвам с препусквач. Лесно е. Купих си якенце — отпред бяло, отзад — тъмночервено, отстрани сребристо, с виолетово-червеникава лента и яка, обшита със злато. Това е най-безцветната дреха сред шарениите, които се носят сега. Има такива, дето постоянно променят кройката и цвета си, рокли, свиващи се под мъжкия поглед, и обратно — разтварящи се като цветя преди сън, поли и блузи като телевизионни екранчета, прожектиращи подвижни изображения. Разрешено е да се носят ордени — кой каквито и колкото иска. Върху шапка може да се отглежда бонзай по метода на хидропониката, но — за щастие — може също така да не се отглежда и да не се носи. Нищо няма да си окачвам нито на ушите, нито на носа. Повърхностно впечатление: хората — толкова красиви, снажни, мили, вежливи и спокойни, освен това са и някак особени, специални — в тях има нещо, което ме учудва или във всеки случай привлича вниманието ми. Само че какво — представа нямам.