В капана на времето [bg]

Трескавата дейност продължи, но когато наистина заваля, с Джени вече бяхме в салона и отваряхме подаръците от Франция. Аз се възхищавах колко е пораснала Маги, весела госпожица на десет месеца с кръгли сини очи и руси къдрици, а по-големият ѝ брат, малкият Джейми, хубаво здраво момченце, беше вече почти на четири. Очакваното бебе засега бе само лека издутина под престилката на майка си, но аз видях как ръката ѝ се отпуска нежно там и ме прободе болка.

— Спомена Фъргъс — рече Джени. — Кой е той?

— О, Фъргъс ли? Ами той е… — поколебах се, не знаех как да го опиша. Едва ли щяха да посрещнат с радост един джебчия. — Той е на Джейми — казах накрая.

— Така ли? Е, може да спи в конюшнята — каза Джени примирено. — Като стана дума за Джейми — озърна се към обливания от дъжда прозорец. — Надявам се скоро да намерят овцете. Приготвила съм хубава вечеря и не ми се ще да изстине.

Всъщност вече беше мръкнало и Мери Макнаб бе сервирала масата, преди мъжете да се върнат. Гледах я как работи; дребна, фина жена с тъмна коса и леко угрижено изражение, което засия в усмивка, когато Роби се върна от конюшните и попита кога ще е готова вечерята.

— Когато се върнат мъжете — рече тя. — Знаеш. Върви да се измиеш, да си готов.

Когато мъжете най-сетне се появиха, бяха много по-мръсни от малкия Роби. Подгизнали и в кал до коленете, те се нижеха един след друг в салона. Иън свали мокрото наметало от раменете си и го закачи над решетката на огнището, където то започна да капе и дими. Фъргъс, изтощен от това рязко въведение в селския живот, просто седна където свари и се втренчи в пода между краката си.

Джени се обърна към брат си, когото не беше виждала почти година. Огледа го от мократа коса до калните крака и посочи вратата.

— Вън, да си свалиш ботушите — заповяда тя. — И ако си бил горе, не забравяй да се изпикаеш до вратата на връщане. Така призракът няма да влезе в къщата — обясни ми по-тихо и се озърна към вратата, през която Мери Макнаб беше излязла, за да донесе вечерята.

Джейми се стовари в един стол, отвори едно око и огледа сестра си.

— Едва не умрях в морето, яздих четири дни през хълмовете, за да се добера дотук, и когато пристигам, дори не мога да си вляза вкъщи да си наквася гърлото; а ме влачат из калта да гоня изгубени овце. Когато най-сетне все пак се добирам дотук, ти искаш да ме напъдиш навън в тъмното, да пикая до вратата. — Затвори пак очи, скръсти ръце на корема си и се свлече още повече в креслото. Олицетворение на упорството.

— Джейми, скъпи мой — каза сладко сестра му. — Искаш ли вечеря, или да я дам на кучетата?

Той остана неподвижен още миг, със затворени очи. После въздъхна примирено и се надигна с мъка. Вдигна рамо да извика Иън, двамата се обърнаха и последваха Мърто, който вече излизаше. Когато мина покрай Фъргъс, Джейми го издърпа на крака и го повлече след себе си.

— Добре дошъл у дома — каза той мрачно и с последен, изпълнен с копнеж поглед към огъня и уискито, излезе в нощта.