В капана на времето [bg]

— Как може нещо кръгло да е обърнато на север? — попитах, докато слизахме бавно по обраслия с изтравниче каменист склон. Водехме конете в колона по тясната лъкатушна пътека, която елените бяха отъпкали през пролетната зеленина. — Та тя няма фасада.

— Има врата — отвърна логично Джейми. — Вратата е на север. — Заби крака в земята, защото склонът стана още по-стръмен, и изсвири през зъби на конете. Мускулестите задници пред мен внезапно се скупчиха, защото предпазливият ход беше преминал в колебливо ситнене. Копитата се плъзгаха по мократа земя преди всяка рискована стъпка. Конете, купени в Инвърнес, бяха едри и красиви. Жилавите дребни понита на планинците щяха да се справят по-добре по стръмния склон, но тези коне, все кобили, бяха предназначени за разплод, а не за работа.

— Добре — казах аз и прекрачих внимателно малко ручейче, което пресичаше пътеката. — Ясно. Ами Лалиброх? Защо пък да е ленива кула?

— Защото е леко полегнала — отвърна Джейми. Виждах тила му, сведен в концентрация. Няколко кичурчета червеникавозлатиста коса се бяха издигнали над главата му от следобедния бриз по склона. — От къщата не се вижда, но ако застанеш от западната страна, ще забележиш, че е малко килната на север. А ако погледнеш през един от процепите над вратата на последния етаж, няма да видиш стената под теб заради наклона.

— Предполагам, че през тринайсети век още не са познавали отвеса — рекох аз. — Чудя се как не е паднала досега.

— Падала е много пъти — отговори Джейми и гласът му се издигна леко с порив на вятъра. — Просто са я вдигали отново, сигурно и затова е килната.

— Виждам я! Виждам я! — чу се възторженият глас на Фъргъс, който вървеше зад мен. Бяхме му позволили да остане на седлото, защото едва ли щеше да дотежи особено на коня. Озърнах се назад и го видях — беше коленичил на седлото и чак подскачаше от вълнение. Търпеливата и добродушна кобила изсумтя, но устоя на порива да го хвърли в тревата. Въпреки приключението с першерона в Аржентан Фъргъс не пропускаше шанс да се качи на кон, а Джейми му угаждаше и го качваше зад себе си на седлото, докато яздеше по улиците на Париж. Дори му позволяваше понякога да язди сам някой от впрегатните коне на Джаред — огромни, солидни създания, които само мърдаха объркано уши при виковете и ританията на Фъргъс.

Заслоних очи и погледнах, накъдето сочеше. Да, от гърба на коня той беше забелязал тъмния силует на старата каменна кула на хълма. Съвременното имение долу се виждаше по-трудно; то беше от бял камък и слънцето се отразяваше в стените му. Тъй като се намираше в падина между наклонени ниви с ечемик, имението беше все още отчасти скрито от погледа ни от дърветата, които спираха ветровете в края на полето.

Видях как Джейми вдига глава и застива, щом забеляза дома си. Постоя така безмълвен, но раменете му се изправиха и изпънаха. Вятърът рошеше косата му и развяваше наметалото, сякаш щеше да го вдигне във въздуха, за да полети като хвърчило.

Това ми напомни за издутите платна на корабите, които заобикаляха сушата, за да се оправят в открито море и да напуснат залива на Хавър. Бях стояла в края на кея, за да гледам идващите и заминаващи кораби и кипежа на търговията. Чайки се стрелкаха и пищяха сред мачтите с дрезгави като на моряците гласове.