В капана на времето [bg]

То излая отново и още една черно-бяла фигура се стрелна от елшите, следвана доста по-бавно от висока стройна фигура с кафяво ловно наметало.

— Иън!

— Джейми!

Джейми хвърли юздите на кобилата в ръцете ми и хукна към зет си. Те се хванаха за раменете, започнаха да се смеят и да се тупат по гърба. Кучетата, вече успокоени, подскачаха щастливо около тях, размахваха опашки и се стрелкаха настрани да подушат краката на конете.

— Очаквахме те най-рано утре — казваше Иън със светнало лице.

— Имахме попътен вятър — обясни Джейми. — Или поне Клеър каза, че сме имали; аз не обърнах много внимание. — Озърна се ухилен към мен и Иън дойде да ми стисне ръката.

— Привет, снахо — рече официално и топлината на усмивката му озари меките кафяви очи. — Клеър. — Импулсивно целуна пръстите ми, а аз стиснах ръката му.

— Джени направо обезумя, чисти, готви — добави все така усмихнат. — Ще имате късмет, ако има къде да легнете довечера, изкарала е всички дюшеци навън.

— Три нощи спах на тревата, нямам нищо против да спя на пода — уверих го аз. — А Джени и децата добре ли са?

— О, да. Тя пак е трудна. Ще ражда през февруари.

— Ама пак ли? — казахме с Джейми в един глас и бузите на Иън пламнаха.

— Господи, човече, ами че Маги още няма годинка — каза Джейми със строго вдигната вежда. — Нямаш ли задръжки?

— Аз ли? — възмути се Иън. — Да не мислиш, че имам нещо общо?

— Е, ако ти нямаш, трябва да се поинтересуваш кой има — каза Джейми и ъгълчето на устата му потрепна.

Червенината се засили още повече, в приятен контраст с гладката кестенява коса на Иън.

— Много добре знаеш какво имам предвид — отвърна той.

— Спах два месеца на ниското легло с малкия Джейми, но после Джени…

— О, искаш да кажеш, че сестра ми е твърде разпусната, така ли?

— Казвам, че е упорита като брат си, когато иска да получи каквото е решила. — Извъртя се бързо и заби юмрук в корема на Джейми. Той се преви и започна да се смее.

— Добре че се прибирам у дома. Ще ти помагам да я обуздаваш.

— Тъй ли? — отвърна скептично Иън. — Ще извикам всички да погледат.

— Да не изгуби някоя овца? — промени Джейми темата, посочи към кучетата и дългата гега на Иън, която лежеше в прахта край пътя.

— Петнайсет овце и овен — кимна Пън. — Точно мериносите на Джени. Държи ги заради вълната. Овенът е виновен, разбил е портата. Реших, че може да са в нивата, но не ги виждам.

— И ние не ги видяхме горе — казах аз.

— Няма да са горе — отвърна Иън и махна с ръка. — Никое животно няма да мине покрай къщата.

— Къща ли? — Фъргъс, който вече губеше търпение от тази размяна на любезности, докара коня си до мен. — Не видях къща, милорд. Само купчина камъни.

— Само туй остана от къщата на Макнаб, момче — каза Иън. Огледа го с присвити заради слънцето очи. — Най-добре и ти да не се мотаеш там.