В капана на времето [bg]

Джейми, Фъргъс и Мърто тръгнаха с Иън и кучетата да търсят овцете, а мен оставиха да отведа конете до къщата. Не бях най-умелият водач на коне, но реших, че ще се справя половин миля, стига да не се случи нещо неочаквано.

Този път беше много по-различно от първото ни завръщане в Лалиброх; тогава бяхме бегълци. Аз бягах от бъдещето, Джейми от миналото си. Престоят ни тук беше щастлив, но напрегнат и несигурен; страхувахме се, че ще ни открият и ще арестуват Джейми. Сега, благодарение на херцог Сандрингам, Джейми щеше да си върне имението, което му се полагаше по право, а аз щях да заема мястото си до него, като съпруга.

Преди пристигнахме раздърпани и неочаквани и всяхме хаос в домакинството. Този път идвахме официално с подаръци от Франция. Бях сигурна, че ще ни посрещнат сърдечно, но се чудех как Иън и сестрата на Джейми, Джени, ще приемат постоянното ни присъствие. Все пак те бяха живели като господари на имението през последните седем години, след смъртта на бащата на Джейми и бедствието, което беше превърнало Джейми в беглец и изгнаник.

Превалих и последния хълм безпрепятствено и имението и пристройките около него се ширнаха под мен, плочите по покривите тъмнееха под дъждовните облаци, които се събираха по небето. Внезапно кобилата ми се стресна, аз също и едва удържах юздите ѝ.

Но не можех да я виня, защото иззад къщата се появиха два огромни обекта, които се носеха към нас като едри облаци.

— Спрете! — извиках аз. — Хей! — Всички коне вече нервничеха и се дърпаха. Чудесно завръщане ще е, помислих си, ако всички кобили на Джейми си изпочупят краката.