В капана на времето [bg]

Джейми се засмя и ме хвана за ръка.

— Може да нямам уши за музика, сасенак, но имам очи на главата. Виждал съм тези дървета сигурно десет хиляди пъти, и то във всякакво време.

До къщата имаше още път и ние го изминахме в мълчание, наслаждавахме се на топлината на следобедното слънце по гърбовете ни. Подуших въздуха и си помислих, че Джейми вероятно е прав за идващия дъжд. Всички аромати на есента се бяха засилили — от силната миризма на борова смола до прашния дъх на зрели класове. Казах си, че трябва да се уча; да се настроя към ритмите, гледките и миризмите на Лалиброх. Може би с времето щях да ги опозная добре като Джейми. Стиснах за миг ръката му и усетих с удоволствие как отвърна.

— Липсва ли ти Франция, сасенак? — попита ме внезапно.

— Не — сепнах се аз. — Защо?

Сви рамене, не ме поглеждаше.

— Просто си помислих, като те видях да слизаш с кошницата по хълма, колко си хубава с огряна от слънцето коса. Сякаш си отраснала тук като една от фиданките, сякаш си част от това място. После ми хрумна, че за теб Лалиброх сигурно е доста скучен. Тук няма светски живот като във Франция; няма и интересна работа като в болницата. — Погледна ме смутено. — Май се притеснявам да не се отегчиш тук… след време.

Помълчах, преди да отговоря, макар че вече бях мислила за това.

— След време… — казах предпазливо. — Джейми, през живота си съм видяла много неща и много места. Там, откъдето идвам, има неща, които понякога ми липсват. Като да се кача пак в лондонски автобус или да вдигна телефона и да поговоря с някого от много далеч. Бих искала да завъртя кранчето и да потече топла вода, а не да я нося от кладенеца и да я топля в казан. Всичко това много би ми харесало — но не се нуждая от него. А колкото до светския живот, аз не го исках още тогава. Хубавите дрехи наистина ми харесват, но клюките и сплетните, тревогите, глупавите приеми и правилата, които вървят с тях… не. Искам да живея както искам и да говоря каквото мисля.

Той се засмя и аз пак стиснах ръката му.

— Колкото до работата… тук също имам работа. — Погледнах към кошницата с билки и лекарства. — Пак мога да съм полезна. А когато ми домъчнее за майка Хилдегард или за другите ми приятели… е, не е бързо като телефона, но винаги мога да им пиша.

Спрях и го погледнах. Слънцето залязваше, светлината позлатяваше едната страна на лицето му и силните скули изпъкваха.

— Джейми… аз искам само да съм с теб. Нищо друго.

Той постоя така, после се наведе и ме целуна нежно по челото.