Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
На петдесет крачки по-нататък петдесетина мъже от „Върха на копието“ оглеждаха склоновете наоколо, макар и не толкова грижливо, колкото трябваше. Твърде много мъже, които яздеха на Върха на копието, разчитаха на съгледвачите да открият дебнещите ги опасности. Каред си отбеляза наум да им поговори лично. След това или щяха да си изпълняват задълженията съвестно, или щеше да ги изпрати на каторжнически труд. Отпред на изток се появи ракен, пикиращ ниско над короните на дърветата, изви се и се обърна да последва гънките на земята, като мъжка ръка, погалила женски гръб. Странно. Морат’ракен, летците, винаги предпочитаха да се реят високо, освен ако небесата не се изпълнеха с мълнии. Каред сниши далекогледа си да види.
— Може би най-после ще получим поредния разузнавателен доклад — каза Джарданка. На другите офицери, чакащи зад Каред, не на него. Трима от тях бяха с ранга на Каред, но малцина освен Кръвта си позволяваха да безпокоят човек в кървавочервеното и почти чернозеленото на Гвардията на Смъртната стража. Не че много от Кръвта си го позволяваха.
Според приказките, които беше слушал като дете, един от неговите праотци, благородник, беше последвал Лутаир Пейендраг до Сеанчан по заповед на Артур Ястребовото крило, но двеста години по-късно, когато все още бил завладян само северът, друг негов праотец се опитал да си задели собствено кралство и вместо това го продали направо от дръвника. Може и така да е било; много да’ковале твърдяха, че имат знатен произход. Поне помежду си; малцина от Кръвта намираха подобно дърдорене за забавно. Тъй или иначе, Каред се бе почувствал щастлив, когато Избиращите го избраха, недодялано момче, все още недостатъчно пораснало, за да може да поеме задължения, и все още се гордееше с гарваните, татуирани по раменете му. Мнозина от Гвардията на Смъртната стража ходеха без палта и ризи всякога, когато им се удадеше случай, за да ги показват. Поне човеците, огиерските Градинари не бяха жигосвани нито бяха собственост, но това си бяха неща между тях и Императрицата.
Каред беше да’ковале и се гордееше е това, като всеки мъж от Гвардията, собственост на Кристалния трон, в тяло и в дух. Сражаваше се там, където Императрицата посочеше, и бе готов да загине в деня, в който тя му кажеше да умре. Само пред Императрицата отговаряха Гвардейците и там, където те се появяха, правеха го като нейна ръка, като видимо напомняне за нея. Нищо чудно, че някои от Кръвта изпитваха притеснения, щом видеха край тях да минава отделение на Гвардията. Далеч по-добър живот, отколкото да чистиш торта в конюшните на някой владетел или да поднасяш каф на някоя знатна дама. Но той проклинаше късмета си, че бе изпратен в тези планини да инспектира външните постове.
Ракенът се понесе на запад, с двете жени летци, присвити ниско в седлата си. Нямаше разузнавателен доклад за него и никакво съобщение. Фурик знаеше, че е от въображението му, но дългият изпънат врат на съществото му се стори някак… тревожен. На мястото на някой друг и той самият щеше да се разтревожи, Получил бе няколко съобщения, откакто преди три дни му заповядаха да поеме командата и да се придвижи на изток. Всяко поредно по-скоро сгъстяваше мъглата, отколкото да я прочисти.
Местните, тези алтарци, изглежда бяха нахлули с войска в планините, но как? Пътищата по северната граница на тази верига се пазеха от патрули и се наблюдаваха чак до границата с Иллиан, от летци и морат’торм, както и от конни отреди. Какво можеше да е накарало алтарците да покажат толкова много зъби? Да им се опълчат заедно? Човек можеше да се замеси в дуел само заради един крив поглед — макар да бяха започнали да разбират, че предизвикателството към един гвардеец е само по-бавният начин сам да си прережеш гърлото — но той бе виждал благородници в тази така наречена „държава“, готови да се продадат един друг, заедно с кралицата си, само срещу смътен намек, че могат да опазят земите си и може би да вземат и тези на съседите си в придатък.
Надок, едър мъж с измамно добродушно лице, се извърна на седлото си и проследи с поглед ракена.
— Не обичам да вървя в поход слепешката — измърмори той. — Не и след като алтарците са успели да вкарат тук четиридесет хиляди души. Най-малко четиридесет.
Джарданка изсумтя толкова шумно, че високият му бял кон се размърда. Джарданка беше старшият на тримата капитани зад Каред, със служба зад гърба си колкото самия Каред. Нисък и слаб, с дълъг нос и такава осанка, че човек можеше да си помисли, че е от Кръвта. А конят му изпъкваше от миля.