Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
И д’Артанян се облече.
Но тоя път не се помъчи да придаде на простия костюм на господин Анян суровост, почти свещеническа, за която толкова се грижеше по-преди. Успя дори, като стегна повече колана си, като се закопча по особен начин, като кривна плъстената си шапка, да си върне отчасти войнишкия вид, отсъствието на който смути Арамис.
Като свърши с обличането, той постъпи или по-скоро се престори, че постъпи безцеремонно с домакина си, и без предупреждение влезе в покоите му.
Арамис спеше или се преструваше, че спи.
Голяма книга беше отворена на нощния му аналой; свещта гореше още над сребърния му поднос. Това доказваше най-добре как мирно е прекарал нощта прелатът и с какви добри намерения се готвеше да се събуди.
Мускетарят постъпи с епископа също тъй, както епископът беше постъпил с Портос.
Той го потупа по рамото.
Очевидно Арамис се преструваше на заспал, защото той, който спеше много леко, не се събуди внезапно, а накара д’Артанян да го потупа повторно.
— А, вие ли сте! — каза той, като се протегна. — Каква приятна изненада! Бога ми, сънят ме беше накарал да забравя, че имам щастието да бъда под един покрив с тебе. Колко е часът?
— Не зная — отговори смутилият се малко д’Артанян. — Рано е, струва ми се. Но, знаете ли, тоя пусти военен навик да се събуждам на разсъмване още не ме е оставил.
— Да не би да искате да тръгнем още сега? — попита Арамис. — Струва ми се, че е много рано.
— Както намерите за добре.
— Доколкото си спомням, ние се уговорихме да се качим на конете в осем часа.
— Възможно е; но на мене толкова ми се искаше да ви видя, че си казах: колкото по-рано, толкова по-добре.
— А моят седемчасов сън? — каза Арамис. — Внимавайте, аз разчитам на него и трябва да наваксам изпуснатото.
— Но струва ми се, че едно време спяхте по-малко, мили приятелю; кръвта ви кипеше и никой никога не ви заварваше в леглото.
— И именно затова сега обичам да полежа.
— О, признайте си, че казахте да се видим в осем часа съвсем не с цел да се наспите.
— Страх ме е, че ще ми се подигравате, ако ви кажа истината.
— Все пак кажете.
— Е добре, от шест до осем часа съм навикнал да се моля.
— Да се молите?
— Да.
— Не мислех, че епископите се подчиняват на такъв строг устав.
— Епископът, мили приятелю, трябва да спазва благоприличието повече от всеки църковен служител.
— Пусто да остане, Арамис, ето една дума, която ме примирява с ваше преосвещенство! Благоприличие! Това е мускетарска дума, чудесно! Да живее благоприличието, Арамис!
— Не ме хвалете за това, а ми простете, д’Артанян. От устата ми се изтръгна светска дума.
— Значи трябва да ви оставя?
— Трябва да се съсредоточа, мили приятелю.
— Добре. Отивам си; но, моля ви се, заради езичника, който се казва д’Артанян, съкратете вашите размисли и молитви. Жадувам да поговоря с вас.
— Е добре, д’Артанян, обещавам ви, че след един час и половина…
— Час и половина молитви и размисли? А, приятелю мой, съкратете ги. Карайте през куп за грош!
Арамис се засмя.
— Все тъй очарователен, все тъй млад, все тъй весел — каза той. — Дойдохте в епархията ми, за да ме скарате с божията благодат.
— Хайде де!
— И признайте, че никога не съм можал да устоя на вашето обаяние. Вие ще ми струвате спасението на Душата, д’Артанян.
Д’Артанян сви устни.
— Хайде — каза той, — аз поемам греха. Прекръстете се набърже, изкарайте едно „Отче наш“ и да вървим.
— Шт! — рече Арамис. — Не сме вече сами; чувам, че идват чужди хора.
— Е, отпратете ги.
— Не може. Вчера им определих среща: те са директорът на йезуитската колегия и игуменът на доминиканския манастир.
— Вашият щаб? Добре.
— А вие какво ще правите?
— Ще събудя Портос и в неговата компания ще чакам края на съвещанията ви.
Арамис не мръдна, не мигна, нито движенията, нито думите му станаха по-отсечени.
— Вървете — каза той. Д’Артанян тръгна към вратата.
— Тъкмо ми хрумна, знаете ли де е стаята на Портос?
— Не, но ще попитам.
— Тръгнете по коридора и отворете втората врата вляво.
— Благодаря. Довиждане.
И д’Артанян се отдалечи по посоката, посочена от Арамис.
След десет минути той се върна.
Арамис седеше между игумена доминиканец и главата на йезуитската колегия съвсем в същото положение, в каквото мускетарят го беше заварил някога в странноприемницата на Кревкьор.
Това общество не уплаши мускетаря.
— Какво има? — спокойно попита Арамис. — Вие, струва ми се, искате да ми кажете нещо, мили приятелю?
— Да — отговори д’Артанян, като гледаше Арамис. — Портос не е в стаята си.