Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Втрещих се като коза в аптека. От разговора после разбрах, че откакто се върнал след несполуката по делото, стопанинът почти не излизал от тая стая. Той сигурно и спеше там, защото в ъгъла стояха засрещнати две отоманки. Но преди да седнем на тях, аз обиколих стените, притиснал чантата до гърдите си. Те бяха покрити с килими, а на килимите накичено какво ли не.

Най-напред оръжието ми грабна окото. Половин дузина ятагани висяха там, ками, кръстосани пики, бойни брадви и боздугани с гладки или назъбени глави. Следваха древни пищови с дръжки като топузи, пушки кремъклийки, пушки иглянки — и едните, и другите отрупани със сребро и седеф. В средата, на най-видно място сред тая колекция, стояха портретите. На брадати мъже със свъсени вежди и пискюллии фесове на главите. Тук-там на някои от тях лента кръстосваше гърдите, а до нея — забоден орден. Тия ордени и лентите можеха да се видят веднага — и те красяха килимите заедно със султанските фермани за връчването им. В рамчици поставени. И две-три дрехи събираха прахта на къщата. Проядена от молци шуба, подарена не знам кога си от не знам кого си, униформа на някогашните бостанджии. Усукана чалма, елек, извезан със сърма, и бухнали копринени гащи. Оставаше някой стражник да надене одеянието, па да грабне желязо от стената и ме попилее, дето закачах потомъка му.

Той ме бе оставил да разглеждам, бледа усмивчица играеше на устните му.

— Ашколсун! — рекох по едно време. — От рода ли е?

— Каквото се е запазило. Като нямам работа, подредих го — малко небрежно отвърна Бостанджи.

— В музей трябва да се покаже.

— Бих го дал, ако някой се интересуваше.

— Защо?! — възкликнах пресилено. — Славен род трябва да е бил.

— Род! — изкриви уста потомъкът. — Няма такова нещо.

— Как?! — почудих се. — Я какви медали е носил!

— Давали са ги на нисшите чинове. Като натрупат годинки.

Не го разбирах. Защо е нагласил изложбата, като говори тъй пренебрежително.

— Аз кафе не пия — прекъсна темата Садък Бостанджи. — Ти чай искаш ли?

Кимнах, показа се той навън да поръча, но като седнахме на отоманките, не побързах да отварям чантата.

— Не съм тукашен, ама съм чул едно-друго — върнах се на предишното. — Поне прочути са били вашите, ако не и славни.

— Вярно — прочути — съгласи се той. — Защото все във властта са се отривали. Три-четири поколения. Мен и сина ми не ни брой. Слуги на властта, лице на властта, десница на властта.

— Е, това имах предвид. Целият род… таковата…

— Властта не прави род! — припряно рече Бостанджи. — Родът е яко нещо, а властта отминава. И добро да прави, лошото по̀ се помни.