Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— А къде е лорд Хъси? — питам, назовавайки един от видните лордове, бившия шамбелан на принцесата.
— С бунтовниците е — казва моят управител, като кимва, забелязал удивлението ми. — А съпругата му излезе от Тауър и е с него.
В страната цари такъв смут заради слуховете за метежи, дори на юг, че в началото на октомври оставам в Лондон. Потеглям с баржата си надолу по реката в един студен ден, докато мъглата се стеле по водата, вечерното слънце е изгарящо червено, приливът се е надигнал, а течението е силно.
— Най-добре минете покрай моста пеша, милейди — казва кормчията на моята баржа, те ме оставят на мокрите, хлъзгави стъпала и с греблата изкарват баржата в средния канал, за да се стрелнат през бурните води под моста и да ме вземат от другата страна.
Една от внучките ми, Катерина, ме хваща под ръка, пред нас и зад нас върви по един мъж в ливрея, докато минаваме покрай моста, към стълбите към реката от другата му страна. Има просяци, разбира се, но те се отдръпват от пътеката, когато ни виждат да идваме. Прикривам слисаното си трепване, когато забелязвам расото на една монахиня, замърсено от месеци на седене и чакане, и виждам изопнатото, отчаяно лице на жена, която се е посветила на Бог, а после се е озовала захвърлена в канавката. Кимвам на сестрата на Катерина, Уинифред, която, без да я молят, подхвърля монета на жената.
Един мъж излиза от тъмнината и застава пред нас.
— Кой е това? — пита той един от слугите ми.
— Аз съм Маргарет Поул, графиня на Солсбъри — казвам рязко, — и ще е по-добре да ме пуснете да мина.
Той се усмихва, весело като разбойник в зелената гора, и се покланя ниско.
— Минете, ваше благородие, минете с нашата благословия — казва. — Защото ние знаем кои са приятелите ни. И Бог да бъде с вас, защото вие също сте поклонница, и трябва да минете през поклонническа порта.
Спирам рязко.
— Какво казахте?
— Това не е бунт — казва той много тихо. — Навярно го знаете така добре, както и аз. Това е поклонение. Наричаме го Поклонението пред Божията милост. И си казваме един на друг, че трябва да минем през поклонническата порта.
Човекът се поколебава и вижда лицето ми, когато чувам думите „Поклонение пред Божията милост“.
— Вървим под петте рани на Христа — казва той. — И знам, че вие и всички добри стари лордове на бялата роза сте поклонници също като нас.
Бунтовниците, които казват, че потеглят на поклонението пред Божията милост, са заловили сър Томас Пърси, или пък той се е присъединил към тях; като че ли никой не знае. Те са под предводителството на добър човек, честен йоркшърец, Робърт Аск, и в средата на октомври научаваме, че Аск влязъл в големия северен град Йорк, без дори една стрела да излети в защита на града. Разтворили портите пред него и войската, която сега всички наричат „поклонниците“. Наброяват двайсет хиляди души. Това е четири пъти повече от войската, която завзе Англия при Бозуърт, това е армия, достатъчно голяма да завземе цяла Англия.
Първата им постъпка била да възстановят две бенедиктински абатства в града, „Холи Тринити“ и женския манастир „Сейнт Клемънт“. Когато ударили камбаните в „Холи Тринити“, хората плачели от радост, докато идвали да чуят литургията.
Предполагам, че кралят е готов на всичко, за да избегне открита битка. На бунтовниците в Линкълншър е предложено помилване, стига само да склонят да се приберат у дома, но защо да го правят сега, когато цялото голямо графство Йоркшър се е вдигнало на оръжие?
— Заповядано ми е да свикам своите хора и да се приготвя за бой — казва ми Монтагю. Дошъл е в Л’Ербер, докато слугите разчистват масите след вечеря. Музикантите настройват инструментите си, предстои представянето на поетична драма. Правя знак на Монтагю да седне до мен и накланям глава към него, за да може да говори тихо.
— Наредено ми е да отида на север и да разтуря поклонението — казва той. — Джефри също трябва да събере отряд.
— Какво ще правиш? — Докосвам в джоба си бродираната емблема, която лорд Дарси ми даде: петте рани на Христос и бялата роза на Йорк. — Не можеш да стреляш по поклонниците.
Монтагю поклаща глава.
— Никога — казва той простичко. — Освен това всички казват, че когато войниците на краля видят поклонниците, ще преминат на тяхна страна. Случва се всеки ден. След всяко писмо със заповеди до командирите си, кралят праща друго, в което пита дали му остават верни. Няма доверие на никого. Прав е. Оказва се, че на никого не може да се има доверие.