Сенките
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Сенките». Краткое содержание книги:
- Няма да го преживееш - мрачно каза С’Екс. - Единствената ти надежда е да се върнеш в Колдуел. Ще ти намерим къде да отседнеш...
- Не - отсече тя.
- Не се прави на героиня. Можеш само да изгубиш.
- Ако избягам, просто ще накарат Трез да се обвърже с друга. Кралицата ще се опита да роди още деца и рано или късно, ще успее. Това няма да го спаси.
С’Екс поклати глава.
- Не за него трябва да се притесняваш точно сега. Приближиш ли се до двореца, с теб е свършено. Ако избягаш, ще имаш поне някакъв шанс.
- Ала те ще ме открият. Никога няма да престанат да ме търсят и ти го знаеш. - Тя изпъна рамене. - Трябва да има друго решение.
- Не, не, няма. Виж, аз ще ти помогна. Ще направя каквото мога...
- Не ставай глупав. Ти каза на онези стражи, че кралицата те е изпратила да ме намериш. Това беше лъжа. Рано или късно, тя научава всичко, което се случва в палата... ще разбере, че си бил извън Територията в същата нощ, в която аз изчезнах. Дори да се опиташ да излъжеш и да кажеш, че не си имал нищо общо, тя ще разбере. Ще нареди да бъдеш измъчван и убит, защото си ми помогнал, и ще опетни името ти.
С’Екс отново заговори, ала умът на Катра работеше трескаво и тя не чуваше нищо. Без предупреждение, като нещо изплувало от дълбините на мрачни води, в главата й отекнаха думите на кралицата:
Мога да си родя друга като теб, ако поискам. Ти си точно толкова заменима, колкото всичко друго в моя свят. Никога не забравяй, че аз съм слънцето, около което се върти тази галактика, и мога да променя съдбата ти само за миг.
Неочакван ужас я стисна за гърлото.
- С’Екс... трябва да ме заведеш в астрологическата стая.
- Какво? Да не си си изгубила ума? Идеята е да стоиш далеч от АнсЛай и главния астролог, не да отидеш право при тях.
Катра поклати бавно глава.
- Не, те ще са в траур заедно с нея. Днес е последната нощ. Трябва да бъдат с нея, за да довършат ритуалите. - Тя вдигна очи към него. - Бих го направила сама, но може да се наложи да се отбранявам и за това ще имам нужда от помощта ти.
- Какво, по дяволите, си мислиш, че ще откриеш?
- Просто ме заведи там. Моля те.
Той изруга тихо.
- Палатът е пълен със стражи.
- Да.
- Не е, като да можем просто да влезем в най-свещената част от обиталището на майка ти.
- Няма значение дали ще отнеме минута, час или цялата нощ, стига само да ме вкараш там.
Мина сякаш цяла вечност, докато палачът стоеше там и се взираше в нея.
- Заради теб ще убият и двама ни.
Тя срещна очите му дори през мрежичката, която закриваше лицето й, и като поклати глава, заяви:
- Ние вече сме мъртви. И ти го знаеш.
77
КОГАТО ТРЕЗ СЕ СЪБУДИ, ЛИЦЕТО И ВЪЗГЛАВНИЦАТА МУ БЯХА мокри. Той избърса бузите си и разпери пръсти, гледайки как блестят на светлината на лампата.
Отпусна ръце до себе си и се загледа в тавана. Част от него отказваше да повярва, че все още е тук. Физически и умствено. Стаята му и преди ли бе толкова тиха?
Исусе, всеки път щом си поемеше дълбоко дъх, гърдите го боляха така, сякаш си беше счупил всичките ребра. На няколко места. Което бе нищо в сравнение с филма на ужасите, който течеше пред очите му: всеки път щом мигнеше, виждаше различно късче от загубата... и се зачуди дали същото не се бе случвало и докато спеше и дали именно затова се бе събудил по този начин.
Част от него искаше това преживяване на станалото, отново и отново, да спре, ала друга се боеше до смърт от това - то би означавало, че забравата, от която толкова се страхуваше, е започнала.
Колко дълго беше спал?
Остана така една-две минути - или пък часове? Нощи? - а после протегна ръка и пипнешком се опита да намери телефона си. Когато натисна първото попаднало му копче, за да види колко е часът, откри, че има цял куп есемеси, пропуснати обаждания и съобщения в гласовата поща, ала нямаше сили да ги прегледа.
Пусна телефона и в същия миг си даде сметка, че не бе забелязал колко е часът.
Къде ли беше Селена, зачуди се.
Погледна към тавана и попита:
- Там ли си?
Какво ли беше видяла? Съществуваше ли Небитието? Странно, не беше подготвен за страха, който изпитваше сега, а навярно би трябвало. Идеята, че няма представа дали тя е добре, или не след смъртта, бе нещо, с което щеше да му се наложи да живее от сега нататък.
Докато не удареше и неговият час, предположи той. И ако тогава се окажеше, че го очаква единствено огромна, черна бездна? Е, в такъв случай нямаше да съществува, за да го е грижа.
Ама че радостна мисъл.
Най-сетне понечи да седне и простена, когато в тялото му изригна болка... сякаш емоционалната агония в душата му бе взела физически измерения в плътта му, мускулите му бяха сковани, костите го боляха.