Сенките

Когато дойде време да си тръгне, не пое никакъв риск. Излезе изпод вратата във формата си на сянка, спусна се по голямото стълбище, прекоси мозаечния под и се промуши през миниатюрните пролуки в касите на вратите на вестибюла и входа.

Навън слънцето вече се издигаше над есенния пейзаж, златно-розови лъчи огряваха жълти, оранжеви и червени листа, както и щръкналите тъмнозелени иглички на боровете и клоните на кедрите.

Не прие физическите си очертания, докато не се отдалечи на известно разстояние от къщата, въпреки че охранителните камери несъмнено бяха уловили присъствието му. Добрата новина, ако можеше да се нарече така, бе, че братята обсъждаха предстоящата битка, така че нямаше да наблюдават мониторите на охранителната система. А ако някой от догените случайно го забележеше, щеше да предположи, че е излязъл да се поразходи, за да си проясни мислите.

Не си беше облякъл яке и беше доволен, че е така. Студът го събуди окончателно.

Въпреки че го осмисляше вече от цял час, все още не можеше да повярва на нищо от чутото: че кралицата се канеше да обяви война на Рот и Братството; че те отказваха да го предадат; че симпатите щяха да се включат във войната на страната на вампирите.

Не можеше да повярва, че толкова много бяха готовите да се сплотят заради него.

- Селена? - Отметна глава назад и вдигна очи към небесата.

Нямаше звезди - заради дневната светлина. Нито пък облаци. Нищо освен бледа синева.

Мислите му се върнаха към времето, когато се беше опитал да избяга от палата и беше избил всички онези стражи пред очите на С’Екс. Толкова много пролята кръв. Ала тогава той дори не ги познаваше.

Ако си мислеше, че онова изживяване бе ужасно, колко по-страшно щеше да бъде, ако Братството отидеше в Територията? В крайна сметка те щяха да победят, със симпатите до себе си, но щеше да има убити. Осакатени.

Още съсипани животи.

Трез се обърна и погледна към внушителното сиво имение. Колкото и суров вид да имаше отвън, отвътре то преливаше от живот, обич и семейна топлота. Ако войната наистина избухнеше, същата непоносима болка, която изпитваше в момента, грозеше тази къща и всички в нея.

Той не би поставил дори някого, когото мрази, на свое място, принуден да живее с тази самота и разбито сърце. И със сигурност не би го причинил на онези, които обичаше. Не и ако имаше начин да го спре.

В мига, в който взе решение, един слънчев лъч се плъзна по покрива, разливайки се по грижливо подредените керемиди.

Селена го беше накарала да се закълне, че ще продължи да живее без нея, и той го бе направил, макар и само защото тя го беше принудила. Не че наистина го беше вярвал.

Ала сега, когато си представи всички животи, които бе в състояние да спаси, и възможността да защити всички тези мъже, жени и техните деца?

- Не мога да стигна по-далеч, кралице моя.