В капана на времето [bg]

Като че ли цяла вечност развързвах обувките с високи токчета, а него още го нямаше. Събрах полите си и тръгнах по склона, като внимателно пристъпвах боса по горещите скали.

— Джейми!

— Тук съм, сасенак — каза той зад мен и ме стресна. Едва не изгубих равновесие. Той ме хвана за ръката и ме издърпа надолу към малко чисто пространство между острите паднали камъни.

Обърна ме към скалната стена, която беше покрита със следи от вода и дим. И с още нещо.

— Виж! — каза тихо той.

Видях гладката стена на пещерата и ахнах.

Нарисувани зверове препускаха по камъка пред мен, копитата им летяха във въздуха, устремени към светлината горе. Бизон и елен препускаха заедно с вдигнати опашки, а в края на скалния шелф деликатни птици бяха разперили криле над устрема на зверовете.

Те бяха нарисувани в червено, черно и охра с изящество, което използваше линиите по скалата като акценти. Зверовете трополяха беззвучно, с изопнати от усилието хълбоци, крилете се рееха през пукнатините в камъка. Те бяха живели с мрака на пещерата, осветявани единствено от пламъците на създателите си. Сега, озарени от слънцето след срутването на заслоняващия ги покрив, изглеждаха съвсем живи.

Бях толкова погълната от тях, че забравих за Джейми, докато не ме извика.

— Сасенак! Ела тук. — В гласа му имаше нещо странно и аз забързах към него. Той стоеше на входа на малка странична пещера и се взираше надолу.

Те лежаха зад издатина в скалата, сякаш скрили се тук от вятъра, който преследваше бизона.

Бяха двама и лежаха заедно на спечената пръст на пода на пещерата. Костите бяха издържали на сухия въздух в пещерата, но плътта отдавна беше станала на прах. Малки остатъци от кафеникава кожа висяха по извивките на единия череп, а почервенял от годините кичур коса се люлееше леко от течението.

— Господи! — казах тихо, сякаш да не ги събудя. Притиснах се към Джейми и ръката му плъзна на кръста ми.

— Мислиш ли, че… са убити тук? Може би жертвоприношение?

Джейми поклати глава, гледаше замислено малката купчинка крехки кости.

— Не. — Обърна се и вдигна ръка към стената зад нас, където еленът летеше, а жеравите се рееха над него.

— Не. Хора, които могат да нарисуват такива зверове… не са способни на подобни неща. — Обърна се пак към двата скелета в краката ни. Клекна и проследи линията на костите с пръст, като внимаваше да не ги докосва.

— Виж как са легнали. Не са паднали тук и никой не е положил телата им. Сами са легнали. — Ръката му плъзна над дългите кости на ръцете на по-големия скелет, тъмната ѝ сянка запърха като огромна пеперуда над купчината.

— Той я е прегръщал. Притиснал е бедра към нея и я е прегръщал здраво, главата му е на рамото ѝ.

Ръката му прелетя над костите, озаряваща, показваща, обличаща ги отново с въображаема плът, и аз ги видях прегърнати за последно и завинаги. Малките костици на пръстите се бяха разпаднали, но тези на дланите още бяха по местата си. Крехките фаланги се припокриваха; бяха преплели ръце в последното си очакване.