Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
За да повдигнат духа им, някои по-здрави воини започнаха да хвърлят обиди по халите, а други почнаха да се смеят и да слагат имена на новите забележителности по равнината, сътворени от халите.
Грамадната каменна кула на юг се издигаше все по-високо и по-високо — наподобяваше извития рог на нарвал или гигантски трън. В късния следобед беше станала вече над осемстотин стъпки висока, а халите продължаваха да я градят. Злата магесница на два пъти отиде да провери как върви строежът и някои отбелязаха, че кулата донякъде прилича на гениталиите на мъжка хала, затова я нарекоха „Любовната кула“.
На изток от кулата, покрай брега на езерото Донестгрий, лепкавите и виячите продължаваха да се трудят над корабите в „Каменните докове“.
Грамадата от насъбрани дървета от домовете и горите набързо беше наречена „Дървеното хълмче“. Мъжете без много да му мислят лепнаха на рововете и насипите на северозапад „Копторите на лорд Палдейн“.
Но от всички грозни неща, сътворени през този ден, най-ужасяваща беше зловещата руна на Костения хълм. Зидарската работа там не се извършваше от прости виячи. Докато виячите носеха пръст от изкопите и влачеха сухи дървета на лепкавите, магесници с руни по главите строяха стената на ужасяващата руна.
Така огромната руна растеше — скверен знак, който бавно започна да излъчва дим и сила. Чертите й под кафявата мъгла бяха удивително извити, като кълбо гърмящи змии или като блюдо, пълно с живи червеи. Като самата магия на халите, руната беше усукана и зла.
Щом Роланд се опиташе да я погледне, очите му започваха буквално да пулсират и той не можеше да ги съсредоточи. Но щом извърнеше погледа си, усещаше паренето по кожата си толкова силно, че понякога подушваше във въздуха, уплашен, че ще надуши миризмата на собствената си горяща плът.
Но отчаянието, което причиняваше на хората руната на халите, не беше единствената проява на нейната сила. Защото когато руната беше почти довършена, тя започна да предизвиква чудовищна промяна около Костения хълм: малкото храсти и треви, останали в подножието на хълма, задимяха и започнаха да съхнат.
Тревата посивя и се слегна. Дори един бадем отсам стената бавно започна да гърчи клоните си и листата му повяхнаха и окапаха.
Бойците на Радж Атън най-сетне бяха готови. Роланд огледа околността. На север, на юг и на запад от замъка трева и дървета димяха и загиваха, на мили разстояние.
Бранителите на Карис прекръстиха Костения хълм на „Трона на разрухата“. Колкото до самия замък Карис, някои мрачно зашепнаха, че най ще му подхожда „Дворчето на касапина“. Роланд си помисли, че градът е събрал достатъчно хора, за да изхрани халите два месеца, че и повече. Трудно беше да се пресметне, при толкова много хали, все още точещи се на север. Явно всеки в Карис се чувстваше обречен да удостои вечерното блюдо на някоя хала.
Известно време Роланд погледа с надежда на изток, където бледото слънце светеше над развълнуваните води. Все още нямаше и следа от връщащи се лодки. Роланд стисна дръжката на късия си меч и се поупражнява в изваждането му.
Халите строяха. Но не нападаха.
— Може пък да не нападнат — подхвърли той с плаха надежда. — Може пък да целят нещо друго.
— Това, което ги привлича, е Костеният хълм — каза зад Роланд някакъв окаян мършав селяк с проскубана козя брада. По-рано тази сутрин се беше представил като Мийрън Блитифелоу и се канеше да брани стената с някаква си къса брадвичка.
— Защо мислиш така? — попита го Роланд.
— Всички мъртъвци са там горе — каза селянинът. — На онзи хълм са водили щурмове повече рицари, отколкото където и да било другаде в Роуфхейвън. Там са се водили поне сто битки и цялата тази кръв е отровила почвата, наторила я е обилно за тъмни заклинания. Кръвта там е толкова гъста, че херцогът даже се опита да я прокопае, да потърси кръвен метал. Затова мисля, че халите са там — да вдигнат оная руна върху земя, богата на човешка кръв.
Щом Блитифелоу изрече тази мисъл, барон Пол се намръщи.
— Изобщо не мисля, че е това. Може би просто ни изпращат послание.
— Послание ли? — попита невярващо Роланд. Беше очевидно, че халите тровят хората в Карис, искат да ги поболеят с извратената си магия. — Халите не могат да говорят.
— Общо взето да — възрази баронът. — Поне не така, че ние да ги разбираме. Но все пак говорят.